Цюрих беше първият голям град, който на мен, младо-зеленото хлапе, се падна да видя и аз зяпах в продължение на няколко седмици, постоянно учуден. Да се възхищавам искрено на градския живот или да му завиждам наум не ми идваше; в това си бях същински селянин; но аз се радвах на многобройните улици, къщи и хора. Разглеждах оживените с коли улици, кейовете, площадите, градините, разкошните здания и черкви; виждах тълпи трудолюбиви хора да тичат на работа, виждах студенти да скитат, аристократи да излизат с каляските си, глупаци да се пъчат, чужденци да ходят нагоре-надолу. Модно елегантните жени на богаташите, с изглед на придворни, ми наподобяваха пауни в кокоши двор, хубави, горди и малко смешни. Боязлив впрочем не бях, но недодялан и коравоглав, и не се съмнявах, че ми бе отредено да опозная основно подвижния живот на градовете, а по-късно и сам да намеря своето сигурно място там.
Младостта пристъпи към мен в образа на красив студент, който учеше в същия град и беше наел две хубави стаи на първия етаж в къщата, в която живеех. Чувах го всеки ден да свири долу на пиано и при това за пръв път почувствах чара на музиката, най-женственото и най-сладко изкуство. После виждах красивия младеж да излиза от къщи с книга или ноти в лявата ръка, в дясната цигара, чийто дим се извиваше след гъвкавия му строен вървеж. Боязлива обич ме влечеше към него, но аз се държах настрана и се боях да установя контакт с човек, покрай чието леко, свободно и богато съществуване моята бедност и недодяланост в обноските само щяха да ме унижат. Тогава той сам дойде при мен. Една вечер някой почука на моята врата и аз малко се стреснах; защото никога още не бях виждал гости при себе си. Красивият студент влезе, подаде ми ръка, представи се и се държеше тъй свободно и весело, като че бяхме стари познати.
— Исках да ви попитам нямате ли желание да посвирите малко с мен — каза той любезно. Но аз никога в живота си не бях хващал инструмент. Казах му това и прибавих, че освен алпийски песни, от никакво друго изкуство не разбирам, но неговата хубава и чаровна музика често е стигала до мен.
— Как може човек да се измами! — извика той весело. — По вашата външност можех да се закълна, че сте музикант. Чудесно! Пеете алпийски песни? О, моля ви, запейте! Умирам от нетърпение да ви чуя.
Бях съвсем слисан и му обясних, че така, по принуда и вътре в стаята изобщо не мога да пея. Това можеше да стане в планината или най-малко на открито и по мое собствено желание.
— Тогава пейте в планината! Може ли още утре? Много ви се моля. Да направим привечер двамата един излет. Ще поскитаме, ще си поприказваме, после вие ще попеете и след това ще вечеряме в някое село. Нали имате време?
О, да, време имах достатъчно. Бързо се съгласих. После и аз го помолих да ми посвири нещо и слязохме в неговото хубаво, голямо жилище. Няколко картини в модерни рамки, пиано, известно артистично безредие и фин дъх на цигари придаваха на хубавата стая свободна и приятна елегантност и уютно настроение, съвсем ново за мен. Рихард седна до пианото и изсвири няколко такта.
— Познавате това, нали? — обърна се той към мен и беше великолепен, както беше извърнал хубавата си глава, целият сияещ.
— Не — отговорих, — аз нищо не познавам.
— Това е Вагнер — обади се той, — от „Майстерзингерите“ — и продължаваше да свири. Звучеше леко и силно, тъжно и весело, и ме обливаше като хладка, възбуждаща баня. В същото време разглеждах със затаено удоволствие стройния тил и гръб на свирещия и неговите бели артистични ръце и при това ме обхвана същото боязливо, любуващо се чувство на нежност и уважение, с което по-рано бях гледал на тъмнокосия ученик, заедно с някакво несмело предчувствие, че този хубав, изтънчен човек може би ще стане мой приятел и ще осъществи моето старо, още незабравено желание за такова приятелство.
На другия ден отидох да го взема. Разговаряйки, ние полека се изкачихме на един среден хълм, погледахме града, езерото и градините и се наслаждавахме на наситената хубост на младата вечер.
— Хайде сега, пейте! — извика Рихард. — Ако все още продължавате да се стеснявате, обърнете ми гръб. Но моля, високо!
Той можеше да бъде доволен. Изгърлях бясно и ликуващо в розовата вечерна далечина всички тонове и гами. Когато млъкнах, той поиска да каже нещо, но изведнъж се спря и, ослушвайки се, посочи към планините. От една далечна височина дойде отговор, едва чут, извито вибриращ поздрав от някой овчар или пътник и ние слушахме смълчани и радостни. В това време, както стояхме и се вслушвахме, в сладки тръпки почувствах, че за пръв път стоя до един приятел и заедно гледаме в хубавите розово забулени далечини на живота. Вечерното небе започна своята мека игра на боите и току пред залез-слънце, в разстилащите се пари съзрях няколко надменни, дръзко назъбени алпийски върхове.