— Там е моята родина — казах аз. — Средният връх е Червеният гребен, надясно Козирог, по-нататък наляво е заобленият Алпийски кривак. Бях на десет години, когато за пръв път застанах на оня широк купен.
Напрягах очи, за да различа още някой от по-южните върхове. След някое време Рихард каза нещо, което не разбрах.
— Какво казахте? — запитах.
— Казвам, че сега зная с кое изкуство се занимавате.
— С кое?
— Вие сте поет.
Изчервих се и ми стана неприятно и едновременно се учудих как е могъл да отгатне.
— Не — извиках аз, — поет не съм. Наистина, в училище пишех стихове, но отдавна съм престанал.
— Може ли да ги видя?
— Изгорени са. Но нямаше да ги видите, даже ако ги пазех.
— Сигурно са били много модерни, в духа на Ницше?
— Какво е това?
— Ницше? Боже мой, нима не го познавате?
— Не. Откъде да го знам?
Беше възхитен, че не познавах Ницше. Но аз бях разсърден и го запитах на колко глетчери се е изкачвал. Когато той ми отговори — на никакви, — аз също тъй подигравателно се зачудих, както той направи преди малко с мен. Тогава той сложи ръката си върху рамото ми и каза съвсем сериозно:
— Вие сте много чувствителен. Но сам не знаете какъв непокварен, достоен за завист човек сте и колко рядко се срещат такива. Виждате ли, след година-две вие ще познавате Ницше и всички други премъдрости по-добре от мен, тъй като сте много по-дълбок и умен. Но тъкмо такъв, какъвто сте сега, ви обичам. Вие не познавате нито Ницше, нито Вагнер, но сте се катерили много по снежните планини и имате такова здраво, планинско лице. Това се вижда по погледа и челото.
И това, че той така свободно и непринудено ме разглеждаше и изказваше своето мнение, ме учудваше и ми се струваше необикновено.
Но бях още по-учуден и по-щастлив, когато седмица по-късно, в една много посещавана бирария той се побратими с мен, скочи от мястото си и пред всички хора ме разцелува и прегърна и като луд затанцува с мен около масата.
— Какво ще си помислят хората? — казах му боязливо.
— Ще си помислят: тия двамата са или необикновено щастливи, или необикновено пияни; но повечето от тях няма нищо да си помислят.
Изобщо Рихард, макар че беше по-стар, по-умен, по-добре възпитан и във всичко по-сръчен и по-изтънчен от мен, често ми изглеждаше, в сравнение с мен, като същинско дете. На улицата той ухажваше важно-иронично невръстните ученички, най-сериозните музикални парчета прекъсваше ненадейно с чисто детски шеги и когато веднъж за развлечение бяхме влезли в една черква, изведнъж посред проповед той ми рече съсредоточено и важно:
— Не намираш ли, че свещеникът прилича на стар заек?
Сравнението беше сполучливо, но аз смятах, че можеше да ми го каже и по-късно, и го смъмрих.
— Но щом е вярно! — глезеше се той. — И вероятно дотогава щях да го забравя.
Че неговите остроти не бяха винаги духовити, често се състояха само в цитиране на някой куплет, не смущаваше нито мен, нито другите, защото това, което обичахме у него и на което се възхищавахме, не бе неговото остроумие или ум, а необузданата радост на неговото ясно, детско същество, което бликаше във всеки момент и го окръжаваше с една лека, весела атмосфера. Тя можеше да се прояви само в един жест, в сподавен смях, в един весел поглед, но не можеше дълго време да се спотайва. Аз съм убеден, че той и в съня си понякога се смее или весело жестикулира.
Рихард ме водеше често при други млади хора, студенти, музиканти, художници, литератори, разни чужденци, тъй като всички интересни, обичащи изкуството необикновени хора в града бяха в неговата среда. Между тях имаше сериозни, борчески умове, философи, естети и социалисти, и от мнозина можех да науча по нещо добро. Придобих откъслечни познания от най-разнообразни области, покрай това сам ги попълвах и много четях и така постепенно получих известна представа за онова, което измъчваше и занимаваше най-будните глави на онова време, и можех да хвърля полезен за мен поглед в духовния интернационал. Техните желания, предчувствия, дела и идеали ме привличаха и ги разбирах, без аз самият да изпитвах някакъв силен собствен стремеж да взема участие в борбата на едната или другата страна. У повечето виждах как цялата енергия на мисълта и на страстта е отправена върху положението и организацията на обществото, на държавата, на науките, изкуствата, учебните методи, но струваше ми се, че малцина изпитваха потребност да израстват без външни цели и да изяснят своето собствено отношение спрямо времето и вечността. И у мен също този стремеж повечето пъти дремеше.