Други приятели нямах, тъй като обичах Рихард ревниво и само него. Също опитвах се да го откъсна от жените, с които много и интимно дружеше. Най-малките ангажименти, уговорени с него, изпълвах най-точно и болезнено и се засягах, когато той ме оставяше да го чакам.
Веднъж той ме помоли да го взема със себе си на лодка. Дойдох в уговорения час, но не го намерих вкъщи и напразно чаках неговото завръщане цели три часа. На другия ден рязко го упрекнах за неговата небрежност.
— Защо не отиде сам на езерото? — смееше се той. — Аз съвсем бях забравил за това. Добре де, не е голямо нещастие!
— Аз съм свикнал да държа точно на дадената дума — отговорих възбудено. — Но наистина, свикнал съм също малко да те е грижа, когато те чакам някъде. Когато човек има толкова много приятели като теб!
Той ме гледаше с безкрайно учудване.
— Та тъй сериозно ли те засяга всяка дреболия?
— Моето приятелство не ми е дреболия.
— Тая дума прониза му сърце
И да се поправи веднага се закле — изрецитира Рихард тържествено, хвана ме за главата и по източен обичай потърка върха на носа си в моя и ме галеше, докато сърдит, но засмян не се отдръпнах; и приятелството си остана непокътнато.
В моята таванска стаичка лежаха томове, взети за прочит, често в разкошна подвързия, от модерни философи, поети, критици, също литературни списания от Германия, Франция, нови театрални пиеси, парижки фейлетони и виенски естети на мода. По-сериозно и с по-голяма любов четях моите староиталиански автори и исторически студии. Моето желание бе да зарежа колкото може по-скоро филологията и да изучавам само историята. Покрай съчинения върху общата история и историческите методи, четях най-вече извори и монографии върху края на средните векове в Италия и Франция. При това запознах се за пръв път по-отблизо с моя любимец измежду всички хора — Франческо д’Асизи5, най-блаженият и най-божественият измежду всички светци. И така, моята мечта, в която бях видял откроено богатството на живота и духа, оживяваше всеки ден и сгряваше сърцето ми с честолюбие, радост и младежка суета. В аудиторията сериозната, малко корава и в случая скучна наука ангажираше вниманието ми. Вкъщи се залавях с благочестивите или страхотни истории на средните векове, или с приятните стари автори, чийто разкошен свят ме обгръщаше като сенчеста, разбулена приказка, или пък чувствах как ме залива бясната вълна на модерните идеали и страсти. Междувременно слушах музика, смеех се с Рихард, участвах в срещите с неговите приятели, общувах с французи, немци и руснаци, слушах четене на модерни книги, мярках се тук-там из ателиетата на художниците или посещавах вечерни кръжоци, където срещах множество възбудени и незрели млади души, които ме обкръжаваха като някакъв фантастичен карнавал.
Една неделя с Рихард посетихме малка изложба на нови картини. Моят приятел застана пред едно платно, което изобразяваше алпийско пасище с няколко кози. Беше грижливо и хубаво нарисувано, но малко старомодно и, честно казано, без истинска художествена стойност. Във всеки салон могат да се видят много такива хубави и незначителни картини. При все това, хареса ми доста вярното изображение на родните алпийски пасища. Попитах Рихард какво го привлича в картината.
— Това тук — каза той, като посочи името на художника в ъгъла. Не можах да прочета червено-кафявите букви. — Картината — продължи Рихард — не е нещо значително. Има по-хубави. Но няма по-хубава художничка от тази, която е работила това. Името и е Ерминия Алиети и ако искаш, можем утре да отидем у тях и да й кажем, че е голяма художничка.
— Познаваш ли я?
— О, да. Ако картините й бяха тъй хубави като нея самата, тя отдавна щеше да е богата и нямаше вече да рисува. Работи ги без увлечение и само защото по една случайност не е научила нищо друго, с което да си изкарва прехраната.