След няколко седмици Рихард се сети за разговора ни.
— Вчера срещнах Алиети. Неотдавна се канехме да я посетим. Ела. Чиста ли е якичката ти? Тя обръща внимание на това.
Якичката ми беше чиста и ние отидохме у Алиети, аз с вътрешно неудоволствие, защото свободното и малко дръзко държане на Рихард й неговите другари с художничките и студентките никога не ми харесваше. При това мъжете бяха доста безогледни, ту груби, ту иронични; а момичетата практични, умни и хитри и никъде не можах да доловя онзи проясняващ лъч, в който обичах да виждам и да почитам жените.
Влязох в ателието малко смутен. Въздухът на ателиетата ми бе познат, наистина, но сега за пръв път влизах в женско ателие. То имаше много трезв и подреден вид. Две-три готови картини висяха в рамки, една, още недовършена, стоеше върху триножника. Останалите стени бяха покрити с много чисти скици с молив и един рафт за книги, наполовина празен. Художничката отвърна студено на нашите поздрави. Тя сложи четката настрана и както беше с работната престилка, личеше, че не й се губи време с нас.
Рихард й направи невероятни комплименти за изложената картина. Тя го подигра и му забрани да говори за нея.
— Но, госпожице, аз имах намерение да купя картината! При това кравите в тази картина са тъй истински!
— Кози са — каза тя спокойно.
— Кози ли? Ах, да, кози! Исках да кажа… това просто ме замая. Козите са като живи, истински козешки! Попитайте моя приятел Каменцинд, който е планинско чедо; той ще го потвърди.
Както слушах дърдоренето му, смутен и развеселен, почувствах, че погледът на художничката се отправи към мен изпитателно.
— Вие сте планинец?
— Да, госпожице.
— Вижда се. Е, какво мислите за моите кози?
— Наистина са твърде сполучливи. Поне не ги взех за крави като Рихард.
— Много сте добър. Музикант ли сте?
— Не, студент.
Тя не продума нито дума повече с мен и аз можех да я разглеждам на спокойствие. Тялото й бе прикрито и обезформено от дългата престилка и лицето й не ми се видя хубаво. Чертите бяха остри и резки, очите малко строги, богатата коса черна и мека; но не ми хареса и почти ме отблъсна цветът на лицето. Напомняше ми чисто и просто Горгоната и нямаше да се учудя, ако забележех върху лицето й зелени цепнатини. Никога още не бях виждал такава романска бледност и сега, в неблагоприятното утринно осветление на ателието, тя изглеждаше ужасно каменна, не като мрамор, а като някакъв измит, избелял камък. Не бях още свикнал да разглеждам женското лице откъм неговите форми, но още по момчешки търсех в него повечето пъти мекота, розовина, привлекателност.
И Рихард бе недоволен от днешното посещение. Толкова повече бях учуден или по-точно изплашен, когато след някое време той ми съобщи, че Алиети би ме рисувала с удоволствие. Нужен съм й бил само за няколко скици, лицето не й било нужно, но в моята широкоплещеста фигура имало нещо типично.
Преди това се случи друго малко събитие, което промени целия ми живот и за дълги години определи моето бъдеще. Една сутрин се събудих писател.
По настояване на Рихард, само за да си упражня стила, случайно бях описал типове от нашия кръг, дребни преживявания, разговори и други такива, скици, по възможност от натура, също някои литературни и исторически опити.
И така, една сутрин, както още лежах в леглото си, при мен влезе Рихард и положи върху одеялото ми тридесет и пет франка.
— Това е твое — каза той с тон на делови човек. След като бях изчерпал всички предположения с моите въпроси, най-сетне той извади от джоба си един вестник и ми посочи напечатан в него един от моите малки разкази. Той беше преписал множество от моите ръкописи, беше ги занесъл на един познат редактор и ги бе продал за моя сметка. Сега държах в ръцете си първата печатана работа, заедно с хонорара.
Никога не бях изпитвал такова особено чувство. Яд ме бе на Рихард за неговите шеги с провидението, но първата сладка писателска гордост, хубавите пари и мисълта за възможна литературна слава бяха по-силни и надделяха.
Моят приятел ми направи среща с редактора в едно кафене. Той ме помоли да му позволя да задържи другите работи, показани от Рихард, и ме покани от време на време да му изпращам нови. В моите работи имало оригинален тон, особено в историческите, от които би желал да получи повече и които ще ми заплати добре. Едва сега разбрах важността на цялата работа. Щях не само да ям прилично всеки ден и да заплащам дребните си дългове, но можех да захвърля принудителното следване и в скоро време, работейки в моята любима област, да заживея от своя собствен труд.