Междувременно редакторът ми изпрати куп нови книги за рецензиране. Започнах да ги поглъщам и цели седмици бях зает с тях; но тъй като хонорарите се изплащаха в края на тримесечието и си поживявах добре, когато ги получех, един ден се видях без петаче и трябваше наново да запостя. Няколко дни прекарах в килията си с кафе и хляб, след това гладът ме заведе в една гостилница. Взех със себе си три рецензирани тома, за да ги оставя като залог срещу сметката. Напразно се бях опитвал да ги пробутам на продавача на стари книги. Яденето беше превъзходно, но когато ми поднесоха черното кафе, сърцето ми се поразтревожи. Нерешително се изповядах на келнерката, че нямам пари, но мога да оставя книгите като залог. Тя взе една от тях, един том стихове, прелисти го с любопитство и ме запита не може ли да го прочете. Четяла с голямо удоволствие, но не можела да си доставя книги. Почувствах се спасен и й предложих да задържи трите томчета вместо пари за яденето. Тя се съгласи и по този начин взе от мен книги за седемнадесет франка.
За по-малки томчета със стихове исках хляб и сирене, за романи — същото с вино, отделни новели струваха само чаша кафе с хляб. Доколкото си спомням, повечето от тях бяха незначителни работи в конвулсивен свръхмоден стил и добродушното момиче трябва да е получило оригинално впечатление от новата немска литература. Спомням си с удоволствие за онези предобеди, когато с пот на челото завършвах в галоп някой том, написвах за него няколко реда, за да бъда готов за обяд и да получа вместо него нещо за ядене. Гледах грижливо да скривам моето безпаричие от Рихард, тъй като без причина се срамувах от това и само неохотно и за твърде кратко време приемах неговата помощ.
Не се мислех за поет. Това, което случайно пишех, бяха фейлетони, не поезия. Но тайно носех в себе си надеждата, че един ден ще ми се удаде да създам една поема, една велика смела песен за копнежа и за живота.
Радостно-прозрачното огледало на моята душа беше понякога помрачено от един вид тъга, но не беше сериозно обезпокоено. Тя ме налягаше понякога за един ден или нощ като замечтана отшелническа скръб, изчезваше пак безследно и се завръщаше наново след седмици или месеци. Постепенно свикнах с нея като с интимна приятелка и я чувствах не мъчително, а като неспокойна умора, която си имаше своята прелест. Ако ме сполетеше нощем, вместо да спя, лежах с часове на прозореца, гледах черното езеро, силуетите на планините, очертани върху бледното небе, и отгоре хубавите звезди. Тогава често ме обхващаше някакво боязливо сладко, силно чувство, като че цялата нощна хубост ме гледаше със справедлив укор. Като че звездите, планините, езерото чезнеха за единствения, който би разбрал и изказал хубостта и страданието на тяхното нямо същество, и като че този единствен бях аз и моето истинско призвание бе да дам израз на нямата природа в поеми. Как това бе възможно, не размишлявах никога, но чувствах само хубавата строга нощ нетърпеливо да ме чака в нямо желание. Също не пишех никога нищо в такова настроение. Въпреки това усещах отговорност пред тези неясни гласове и след подобни нощи тръгвах на дълги самотни пътувания пеш. Струваше ми се, че по този начин проявявах малко любов към земята, която ми се предлагаше в няма молба, мисъл, върху която по-сетне сам се смеех. Тези пътувания станаха основата на моя по-нататъшен живот. Повечето от онези години съм прекарал като пътник в скитания по цели седмици и месеци из разни страни. Свикнах с малко пари и с късче хляб в джоба да вървя далеч, да бъда сам по цели дни и често да нощувам под открито небе.
Покрай писателството бях напълно забравил за художничката. Тогава получих една бележка от нея: „Няколко приятели и приятелки ще се съберат у нас на чай в четвъртък. Моля, елате и вие и доведете и вашия приятел“.
Ние отидохме и заварихме там художническа колония. Повечето от тях бяха неизвестни, забравени неудачници, в което имаше нещо трогателно за мен, макар че всички изглеждаха доволни и весели. Имаше чай, масло, шунка и салата. Тъй като не намерих познати и без това бях неразговорчив, гладът ми надви и ядох мълчаливо и прилежно около половин час, докато другите едва посръбваха чая си и разговаряха. Когато те, един след друг, поискаха да закусят, оказа се, че аз сам бях унищожил почти всичката шунка. Погрешно си бях въобразил, че има още най-малко едно блюдо. Тъй като те тихичко се подсмиваха и долових няколко иронични погледи, кипнах и проклех в ума си италианката и нейната шунка. Станах, извиних й се кратко и й обясних, че другия път сам ще донеса своята вечеря, и посегнах за шапката си.