Тогава Алиети взе шапката от ръцете ми, загледа ме учудено и спокойно и ме помоли да остана. Върху лицето й падна светлината от една лампа, смекчена от воаления абажур, и тогава в яда си изведнъж съзрях с прояснени очи чудесната зряла красота на тази жена. Изведнъж се почувствах много неучтив и глупав и седнах в един ъгъл като наказан ученик. Седях там и прелиствах един албум от Лаго ди Комо. Другите пиеха чай, разхождаха се нагоре-надолу, смееха се и говореха всички вкупом, а отнякъде, от дъното на стаята, се дочуваше нагласяване на цигулки и чело. Дръпна се завеса и видяхме четирима млади хора, седнали пред импровизирани пултове, готови да започнат квартет. В този момент се появи художничката, поднесе ми чаша чай, кимна ми добродушно и седна до мен. Квартетът започна и трая дълго, но аз не чух нищо от него, а се учудвах с широко отворени очи на стройната, изтънчена, изящно облечена дама, в чиято красота се бях усъмнил и чиято шунка бях изял. С радост и боязън си спомних, че бе поискала да ме рисува. После си спомних за Рези Гиртанер, за изкачването по алпийската стена, за розите, за приказката за снежната царица и всичко ми се стори сега като подготовка за днешния момент.
Когато музиката свърши, художничката не си отиде, както се боях, че ще направи, а остана спокойно седнала и започна да разговаря с мен. Тя ме поздрави за една новела, която бе прочела във вестника; присмя се на Рихард, около когото се тълпяха няколко млади момичета, чийто безгрижен смях заглушаваше понякога всички други гласове. После пак ме помоли да ме рисува. Тогава ми хрумна една мисъл. Продължих непринудено разговора на италиански и пожънах за това не само един радостно-изненадан поглед от нейните живи, южни очи, но и удоволствието да я чуя да говори на своя език, отговарящ на нейните уста, очи, снага — благозвучния, изящен, бързотечен lingua Toscana с лек, очарователен, тесински акцент. Аз самият не говорех нито хубаво, нито бързо, ала това не ме смущаваше. На другия ден трябваше да дойда, за да ме рисува.
— Arrividerci — казах й на раздяла, като й се поклоних дълбоко колкото можех.
— Arrividerci ddomani! — усмихна се тя и ми кимна с глава.
Излязъл вън от дома й, вървях все по-нататък, докато улицата ме изведе на един хълм и изведнъж пред мен се разстлаха тъмните поля, красиви в нощта. Една-единствена лодка с червен фенер се хлъзгаше по езерото и хвърляше трептяща алена ивица върху черната вода, по чиято повърхност само тук-там се надигаше по някоя усамотена вълна с тънки, сребристи очертания. От близката градина се чуваше мандолина и смехове. Небето бе наполовина прибулено и върху хълмовете вееше силен топъл вятър.
И както вятърът галеше, нападаше и тъй превиваше клоните на овощните дървета и черните корони на кестените, че те стенеха, смееха се и трепереха — тъй си играеше с мен страстта. Паднах на колене върху хълма, легнах на земята — скочих и простенах; тъпчех земята, хвърлях шапката си, ровех лицето си в тревата, разтърсвах дънерите на дърветата, плачех, смеех се, ридаех, беснеех, срамувах се, бях блажен и смъртно угнетен. След час всичко в мен утихна и замря в смъртна умора. Не мислех нищо, не решавах нищо, нищо не чувствах; като в сън слязох от хълма, скитах из едната половина на града, видях в една затънтена улица отворена малка кръчма, влязох вътре без воля, изпих два литра вино и на разсъмване се завърнах у дома мъртвопиян.
На следния ден след обяд госпожица Алиети бе съвсем изплашена, когато влязох при нея.
— Какво ви е? Да не сте болен? Изглеждате съвсем разстроен.
— Нищо особено — казах. — Струва ми се, че миналата нощ бях много пиян, това е всичко. Започвайте!
Тя ме сложи на един стол и ме помоли да седя мирно. Така и направих, тъй като наскоро след това задрямах и целия следобед съм проспал в ателието. Вероятно от терпентиновата миризма сънувах, че у дома отново боядисват нашата лодка. Аз лежах недалеч върху чакъла и гледах баща си с гърне и четка да работи; и майка ми бе там, и когато я запитах не е ли умряла, тя тихо отвърна: „Не, защото ако не бях тук, и ти щеше да станеш просяк като баща си“.
Когато се събудих, паднах от стола и учуден се намерих в ателието на Ерминия Алиети. Нея самата не видях, но я чувах да трака с чаши и прибори в съседната стаичка и по това заключих, че трябва да е време за вечеря.
— Буден ли сте? — обади се тя оттам.
— О, да. Много ли съм спал?
— Четири часа. Не се ли срамувате?
— О, разбира се. Но сънувах такъв хубав сън.