— Разкажете ми!
— Да, ако се покажете и ми простите.
Тя се показа, но за прошката ме накара да почакам, докато не й разкажа съня си. И аз го разказах, задълбочих се в забравеното детство и когато млъкнах и бе станало съвсем тъмно, бях разказал на нея и на себе си историята на цялото мое детство. Тя ми подаде ръка, оправи ми смачканата дреха, покани ме да дойда утре пак да позирам и аз почувствах, че и днешната ми неучтивост бе разбрана и простена.
В следващите дни й позирах с часове.
При това почти нищо не говорехме, аз седях или стоях спокойно и като омагьосан чувах мекото драскане на въглена, впивах лекия мирис на маслени бои и не чувствах нищо друго освен близостта на любимата жена, и знаех, че нейният поглед постоянно си почива върху мен.
Бялата светлина на ателието се разливаше по стените, няколко сънливи мухи бръмчаха по стъклата, а в съседната стаичка пееше спиртоварът, тъй като след всеки сеанс получавах по чаша кафе.
Вкъщи често мислех за Ерминия. Моята страст не се влияеше, нито намаляваше от това, че не можех да почитам нейното изкуство. Тя самата беше толкова хубава/добра, прояснена и сигурна в себе си; какво ме беше грижа за нейните картини? Намирах в нейната работа по-скоро нещо героично. Жената в борба за живот — мълчалива/търпелива и храбра героиня. Впрочем, няма нищо по-безплодно от размишленията върху някого, когото обичаме. Тези мисли приличат на известни народни и войнишки песни, в които се редят хиляди неща, но припевът упорито се повтаря и там, където съвсем не подхожда.
Така също и образът на хубавата италианка, който нося в паметта си, наистина не е неясен, но няма множеството дребни линии и черти, които оглеждаме по-скоро у чуждите, отколкото у близките ни. Не си спомням вече каква прическа носеше, как се обличаше и т.н., дори и това, висока или ниска бе на ръст. Когато мисля за нея, виждам тъмнокоса женска глава с благородни линии, две проницателни, не много големи очи на бледо, живо лице, и прекрасно очертани малки зрели уста. Когато мисля за нея и за онова влюбено време, винаги си спомням за вечерта на хълма, когато топлият вятър вееше от езерото и аз плачех, ликувах и буйствах. И за друга една вечер, за която сега ще разкажа.
Беше ми станало ясно, че ще трябва да се изповядам на художничката по някакъв начин и да й поискам ръката. Да беше далеч от мен, щях спокойно да я обожавам и тайно да страдам за нея. Но да я виждам всеки ден, да говоря с нея, да й подавам ръка, да отивам у дома й, все с острието в сърце — не можех да изтрая дълго време.
Художниците и техните приятели бяха направили в меката, топла лятна вечер малък празник на езерото, в хубава градина. Пихме вино и вода с лед, слушахме музика и гледахме червените книжни фенери, които висяха на дълги гирлянди между дърветата. Хората разговаряха, шегуваха се, смееха се и най-после запяха. Някакво одърпано момче художник с вид на бард, с килната барета на главата, се изтягаше на стенната ограда и подрънкваше на дълга китара. Неколцината по-значителни художници или отсъстваха, или седяха незабелязани настрана, в кръга на по-старите. От жените бяха дошли няколко по-млади в светли летни рокли, другите се разхождаха в обикновените си нечисти костюми. Особено противна ми се видя една по-стара грозна студентка с мъжка сламена шапка върху отрязани коси. Тя пушеше, пиеше много вино, говореше високо и много. Рихард, както винаги, беше при младите момичета. Въпреки цялата си възбуда бях хладнокръвен, пиех малко и чаках Алиети, която ми бе обещала да дойде, за да я разходя по езерото с лодка. И тя дойде, подари ми цветя и влезе с мен в малката лодка.
Езерото бе маслено гладко и безцветно в нощта. Подкарах бързо леката лодка далеч по тихата езерна шир и не свалях очи от стройната жена насреща ми, която, удобно седнала и доволна, направляваше кормилото. Високото небе бе още синьо и по него започнаха да се реят една подир друга неясни звезди, от брега тук-там се донасяше музика и градинско веселие. С тихо жабурене ленивите води поемаха греблата, други лодки плаваха тук-там, тъмни, едва съзиращи се върху тихата повърхност, но аз не обръщах внимание, а гледах с втренчен поглед кормчийката и носех моето намислено любовно признание като тежък железен пръстен около смутеното си сърце. Красотата и поезията на вечерната гледка, разходката с лодка, звездите, топлото спокойно езеро, всичко ме измъчваше, защото ми се струваше като хубав театрален декор, сред който трябваше да изиграя една сантиментална сцена. Смутен и потиснат от дълбоката тишина, тъй като и двамата мълчахме, гребях с всичка сила.