— И без това щях да ги пропия в една-едничка неделя.
В края на всяка зима се извиваше фьонът със своето дълбоко бучене; алпиецът го слуша с трепет, ужасен, а в чужбина копнее по него в мъчителна тъга.
Когато фьонът наближи, предчувстват го много часове преди това мъже и жени, планини, дивеч и стада. Идването му, почти винаги предхождано от противни, хладни ветрове, се възвестява от топло, дълбоко шумене. Синьо-зеленото езеро за миг става черно като мастило и по него изведнъж започват да се вдигат бързи пенести корони. И скоро след това то, преди няколко минути тъй спокойно и тихо, загърмява с яростни вълни като море срещу брега. В същото време цялата местност като че се сгушва плахо. По върховете, едва мъждеещи в далечините, сега могат да се разпознаят отделни скали, и в селата, подобни на кафяви петна, човек може сега да различи покриви, стрехи и прозорци. Всичко се приглушава — планини, ливади и къщи като плашливо стадо. И тогава започва враждебното бучене, треперенето на земята. Езерните вълни се пръскат като дим из въздуха и непрестанно, особено нощем, се чува отчаяната борба на бурята с планините. Наскоро след това новините за затрупани потоци, разрушени къщи, разтрошени лодки и загубени бащи и братя се разнасят по селата.
В детските години аз се боях от фьона, мразех го даже. Но с пробуждането и с момчешката палавост започнах да го обичам, него, бунтовника, вечно младия, дръзкия борец и носител на пролетта. Великолепен бе той, когато, бликащ живот, изобилие и надежди, започваше своята дива битка — атакуваше, смееше се, стенеше — когато с вой преследваше из пропастите, ръфаше снега от планините и с грубите си ръце тъй огъваше жилавите, стари борове, че ги караше да стенат. По-късно аз доразвих моята любов и поздравявах във фьона сладкия, дивен, пребогат юг, бликащ все наново потоци от наслада, топлина и хубост, за да се разбие морен най-сетне в планините, да издъхне в равния, студен север. Няма нищо по-чудно и по-разкошно от сладката треска, причинена от фьона, която по това време обхваща хората в планината, особено жените; той им отнема съня и възбужда гальовно всички чувства. Това е юг, който все наново бурно и пламенно се хвърля върху гърдите на строгия и по-беден север и възвестява на покритите със сняг алпийски села, че сега, при близките пурпурни езера, на романска земя игличето, нарцисите и бадемите вече цъфтят.
После, когато фьонът премине и последните кални преспи се стопят, идва най-хубавото. Тогава навсякъде нагоре към планините се разстилат цъфнали жълтеникави ливади, блажено и чисто се възвисяват снежните върхове и глетчери, и езерото става пак синьо и топло и пак отразява слънцето и пътуващите облаци.
Всичко това може да запълни един детски живот, при нужда дори цял живот. Защото всичко това говореше езика на Бога, високо и безспирно, и никога човешки уста не са могли да намерят подобни слова. Който ги е чул през своето детство, нему ще звучат през целия живот силно, сладко и страшно, и никога не ще се избави от техния чар.
Когато някой е отрасъл в планините, дори години наред да е изучавал философията и historia naturalis и със стария Бог да си е разчистил сметките, всеки път щом почувства фьона или чуе как лавината се срутва през гората, сърцето му ще трепне и той ще си спомни за Бога и смъртта.
До бащината ми къща лежеше малка незаградена градинка. Там вирееше дива салата, ряпа и зеле, освен това майка ми бе отредила една трогателно малка, бедна лехичка за цветя, в която безнадеждно и скръбно линееха две месечарки рози, стрък гергини и шепа резеда. Зад градината се простираше още по-малка чакълеста площадка, която стигаше до езерото. Там стърчаха две повредени бъчви, няколко дъски и колове, а долу във водата лежеше завързана нашата рибарска лодка, която все още кърпеха и катраносваха през година-две.
Ясно си спомням дните, когато се извършваше тази работа. Това ставаше след обяд, през топли дни в началото на лятото; над градинката залитаха като замаяни в слънчевата светлина яркожълти пеперуди, езерото беше маслено гладко, синьо и тихо, и преливаше, планинските върхове бяха леко забулени и върху малката чакълеста площадка миришеше силно на катран и блажна боя. Много години по-късно, винаги когато съм бил на море и особеният дъх на вода и катранени изпарения ме е удрял в носа, пред мен се изпречваше нашата площадка на езерото; виждах баща си по ръкави да работи с четката, виждах синкавите облачета от лулата му да се издигат в тихия летен въздух и яркожълтите пеперуди да прехвърчат неуверени и плахи. През тези дни баща ми беше в особено добро настроение, подсвиркваше майсторски и даже издаваше по някой гърлен алпийски зов. Тогава майка ми приготвяше нещо вкусно за вечеря, с тайната надежда, че може би тая вечер Каменцинд няма да отиде в кръчмата. Но той пак отиваше.