Дали родителите ми с нещо са подпомогнали или попречили на развитието на моите младежки чувства — сам не зная. Майка ми беше винаги отрупана с работа, а баща ми през своя живот най-малко се бе занимавал с възпитателни проблеми. Той имаше и без това доста работа да подрежда няколкото овощни дръвчета, да сади картофената нивица и да наглежда сеното. Но приблизително през всеки две-три седмици привечер, преди да излезе, той ме взимаше за ръка и двамата изчезвахме мълком в плевника, разположен над обора. Там се извършваше едно чудновато наказание и изкупление: аз получавах по няколко тояги, без да знаем нито баща ми, нито аз точно за какво. Това бяха мълчаливи жертвоприношения пред олтара на Немезида2 и те бяха поднасяни без укори от негова страна и без викове от моя, като дължима дан на една тайнствена сила. Винаги когато по-късно чувах да се говори за „сляпа съдба“, наум ми идваха тези тайнствени сцени и ми се струваше, че те особено пластично въплъщават това понятие. Без да знае, добрият ми баща прилагаше спрямо мен простата педагогика, с която животът обикновено си служи, когато от време на време ни изпраща по някой гръм от ясно небе, като ни кара да размишляваме с какви ли злодеяния сме разгневили висшите сили. За съжаление, аз никога или рядко се отдавах на подобни размишления, по-скоро приемах определената мярка наказание хладнокръвно или дръзко, без желания изпит на съвестта, и през тези вечери винаги се радвах, че съм си изплатил данъка и ще ми е мирна главата поне за няколко седмици. Много по-решително се противопоставях на стареца, когато се опитваше да ме накара да работя. Непонятната и разсипническа природа беше съединила в мен два противоположни дара: необикновена телесна сила и, за жалост, не по-малък мързел. Баща ми всякак се мъчеше да направи от мен годен син и помощник, но аз се изплъзвах от възложените работи с всевъзможни хитрини и още като гимназист от всички антични герои окайвах най-вече Херкулес, заради ония прочути тягостни дейности, които е бил принуден да извърши. Не знаех нищо по-хубаво от това да скитам безцелно в планината и ливадите или около езерото.
Планината, езерото, бурята и слънцето бяха мои приятели, разказваха ми и ме възпитаваха и ми бяха по-обични и по-познати от хората и техните съдбини. Но моите любимци, които предпочитах пред блестящото езеро и печалните борове и слънчеви скали, бяха облаците.
Покажете ми в огромния свят човек, който да познава и обича облаците повече от мен! Или посочете ми на тоя свят нещо по-хубаво от облаците! Те са игра и утеха за очите, те са Божи дар и благословия, те са гневни и смъртоносни. Нежни, меки и спокойни като душите на новородени, те са хубави, богати и щедри като добри ангели, те са тъмни, неизбежни и безпощадни като предвестници на смъртта. Те висят сребристи на тънки пластове, надуват платна засмени, бели, със златни ръбове, почиват си в жълти, червени и синкави багри. Те пълзят мрачно и бавно като убийци и препускат разфучани през глава като бесни конници, увисват тъжни и замечтани по бледните висини като печални пустинници. Те взимат образи на блажени острови, благославящи ангели, приличат на заплашващи ръце, развети платна, пътуващи жерави. Те висят между Божието небе и бедната земя като алегории на цялата човешка тленност, неразделни и от двете. Това са мечтите на земята, която сгушва опетнената си душа под чистото небе. Те са вечен символ на всяко странстване, търсене, желание и тъга по родината. И както те висят между земята и небето боязливи, чезнещи и дръзки, тъй боязливи, чезнещи и дръзки висят човешките души между времето и вечността.
О, облаци, хубави, висящи, неуморни! Бях наивно дете и ги обичах, съзерцавах ги и не знаех, че и аз като облак ще премина през тоя живот — пътник навсякъде чужд, висящ между времето и вечността. От детски години са ми били мили приятели и братя. Аз не мога да прекося улицата, без да си кимнем с глава и да се загледаме един друг в очите. Не забравих и това, което в ония времена научих от тях: техните форми, техните багри, шествия, игри, хороводи, танци и покои и техните чудновати земно-небесни приказки.
На първо място приказката за снежната царица. Сцената става в планините преди настъпване на зимата, когато духа топлият вятър. Снежната царица се явява с малка свита от подоблачните висоти и си търси място за почивка из широките котловини или върху някой купен. Лукавият северняк завистливо гледа как незлобивата си ляга, скришом жадно ближе планината нанагоре и изведнъж я връхлетява яростен и разфучан. Той хвърля върху хубавата царица черни дрипави облаци, подиграва я, зъби й се, иска да я пропъди. Царицата е неспокойна, чака, търпи и понякога пак се въздига назад към височините, клатейки с присмех тихо глава. Понякога обаче тя събира ненадейно около себе си своите изплашени другарки, открива своето ослепително царско лице и с хладна ръка пропъжда злия дух назад. Той се колебае, вие, бяга. И тя си ляга мълчаливо, покрива далеч наоколо своя двор с бледи мъгли и когато мъглата се вдигне, котловини и купени лежат светли и блестящи, покрити с мек, нов сняг.