При това Елизабет от време на време с нейната чисто женска злобичка ми даваше случай да отрезвявам и да се радвам от сърце на моята ергенска свобода.
Откакто Бопи заживя с мен, все повече и повече занемарявах дома на Елизабет. С Бопи четяхме книги, прелиствахме пътеписи и дневници, играехме на домино; взехме си едно къдраво кученце; наблюдавахме от прозореца настъпващата зима и всеки ден водехме безкрайни умни и глупави разговори. Болният бе придобил висш поглед за света, обективно съзерцание на живота, сгряно от добродушен хумор, от което се учех всеки ден. Когато заваляха големите снегове и зимата разстла пред прозорците своята чиста красота, ние с момчешка радост се разположихме около камината в приятна домашна идилия. Изкуството да познаваш хората, което толкова дълго време напразно търсех, сега научих така, между другото. Сега Бопи като тих и проницателен наблюдател беше изпълнен с образи от живота на своята предишна среда и, веднъж започнал, можеше да разказва увлекателно. Сакатият човек беше опознал през своя живот не повече от три дузини хора и никога не беше плавал по голямото течение; въпреки това той познаваше живота много по-добре от мен, защото бе свикнал да съзира и най-дребното и да намира във всеки човек извор на преживявания, радост и познание. И нашето любимо удоволствие, както по-рано, така и сега, бе радостта ни в царството на животните. За животните от зоологическата градина, които не можехме вече да посещаваме, сега измисляхме най-разнообразни приказки и басни. Повечето от тях не разказвахме, а ги импровизирахме като диалози, например любовно обяснение между два папагала, семейни кавги между бизоните, вечерни разговори на глиганите.
— Как сте, господин Порчо?
— Благодаря, Кума Лисо, карам я. Вие нали знаете, когато ме заловиха, умря милата ми женица. Наричаха я Глади Опашка, както имах вече честта да ви кажа. Един бисер, казвам ви, е по-малко…
— Ах, оставете тия стари неволи, съседе; ако не се лъжа, много пъти вече сте ми разказвали за бисера. Мили Боже, човек живее един живот — не трябва да си вгорчава малкото радост, която му остава.
— Моля, Кума Лисо, ако познавахте моята съпруга, само тогава щяхте да ме разберете.
— Разбира се, разбира се. Та така, викаха й Глади Опашка? Хубаво именце, гальовно! Но какво щях да кажа — не сте ли забелязали, че проклетите врабци са се развилнели? Намислила съм нещо…
— За врабците ли?
— За врабците. Ето какво: да сложим малко хляб пред решетката, да се притаим и да чакаме пакостниците. Да пукна, ако поне една от тия гадинки не ни падне в ръчичките. Какво ще кажете?
— Чудесно, съседе!
— И така, бъдете така добър да сложите малко хляб ей там. Така, добре! Не е зле да го побутнете малко по-насам, тогава и за двама ни ще бъде по-удобно. За жалост, останала съм сега съвсем без средства. Така е добре. Сега да си отваряме очите. Нека да приклекнем тук, да си затворим очите — пшт, едно прехвръква насам! (Пауза).
— Е, Кума Лисо, няма ли още нищо?
— Ех, че сте нетърпелив! Като че за пръв път излизате на лов. Един ловджия трябва да чака, да чака и пак да чака. И така, още веднъж!
— Я, къде изчезна хлябът?
— Извинете?
— Хляба го няма.
— Не е възможно! Я! Наистина — няма го! Дявол да го вземе! Явно пак е проклетият вятър.