— Мен пък друго ми минава през ума. Струва ми се, че вие одеве нещо дъвчехте.
— Какво? Нещо съм дъвчела? Какво да дъвча?
— Ами май хляб.
— Вие ме оскърбявате с вашите предположения, господин Порчо. Наистина, трябва да преглътнем някоя и друга дума от един съсед, но това вече е прекалено. Прекалено, ви казвам. Разбрахте ли? Я гледай, аз съм била изяла хляба! Я го виж ти него! Най-напред трябваше да слушам за хиляден път тая изтъркана история за бисера, после хрумва ми на ума добра мисъл, поставяме хляба навън.
— Аз го поставих. Аз дадох хляба.
— Поставяме хляба навън, спотайвам се и слухтя, всичко върви добре и ето, вие се намесвате с вашето дърдорене — врабците отлитат, а ловът отива по дяволите и на всичко отгоре — аз съм била изяла хляба! Няма скоро да ме видите.
Така минаваха следобедите и вечерите леко и бързо. Аз бях в най-добро настроение, работех леко и бързо и се чудех, че по-рано бях тъй ленив, начумерен и недоволен. Най-добрите времена с Рихард не бяха по-хубави от тези тихи, весели дни, когато снежинките танцуваха навън и ние двамата, заедно с кученцето, се разполагахме удобно около камината.
По това време моят мил Бопи извърши своята първа и последна глупост. Наистина, в моята задоволеност аз бях като сляп и не виждах, че той страдаше повече от всеки друг път. Но от голяма скромност и обич той се правеше, че е още по-добре, не се оплакваше, дори не ми забраняваше да пуша, макар че след това нощем в леглото си страдаше, кашляше и охкаше тихичко. Веднъж, съвсем случайно, когато пишех късно през нощта в стаята си, съседна на неговата, дочух как охкаше. Бедното създание беше съвсем изплашено, когато влязох ненадейно в спалнята му с лампата в ръка. Поставих лампата настрана, седнах на леглото му и започнах да го разпитвам. Дълго време той се опитва да извърта, но най-сетне призна.
— Не е толкова лошо — каза той боязливо. — Само тия спазми на сърцето при някои движения и понякога при дишането.
Той се извиняваше, като че ли влошаването на болестта му беше някакво престъпление!
На сутринта отидох за лекар. Беше хубав, ясен мразовит ден и по пътя моята угнетеност и загриженост се поразведриха, дори замечтах за Коледа и мислех как да зарадвам Бопи. Лекарят беше още у дома и по моя настойчива молба дойде с мен вкъщи. Потеглихме в неговата удобна кола, изкачихме се по стълбата, влязохме в стаята при Бопи и започна преглеждането, чукането и слушането, и когато лекарят стана по-сериозен и гласът му по-мек, цялата ми веселост се изпари.
Подагра, сърдечна слабост, сериозен случай — аз слушах и записвах всичко и се учудвах, че изобщо не се възпротивих, когато лекарят заповяда пренасянето му в болница.
След обяд пристигна болничната кола и когато се завърнах от болницата, ми стана ужасно тежко вкъщи, където кученцето се умилкваше около мен и големият стол на болния стоеше настрана, и по-нататък — изпразнената стая.
Такава е любовта. Тя донася страдание и аз много страдах по онова време. Но толкова малко значение има дали страдаме, или не! Стига да живеем интензивно и да се чувстваме малката жизнена нишка, която ни свързва с всичко живо, и стига любовта да не угасне! Бих дал всичките си хубави дни, които съм преживял, ако в замяна можех още веднъж да погледна в Светая Светих, както по онова време. За очите и сърцето е горчива болка, пречупват се и лошите бодли на напетата гордост и самомнение, но след това човек става тъй кротък, тъй смирен, тъй зрял и пожизнен в душата си! Още тогава с малката Аги една част от моето старо същество бе умряла. Сега гледах моя гърбушко, комуто бях дарил всичката си обич, с когото бях делил живот, да страда и бавно, бавно да умира, и аз страдах с него всеки ден и взимах моя дял от ужасното и свещеното в смъртта. Бях още новак в ars amandi10, а трябваше веднага да започна сериозното изучаване на ars moriendi11. Не премълчавам за онова време, както премълчах за Париж. Искам да говоря за него високо, като жена за своята сватба и като старец за своите момчешки години.
Виждах да умира един човек, чийто живот бе само страдание и обич. Слушах го да се шегува като дете, когато чувстваше в себе си работата на смъртта. Виждах неговия поглед да ме търси в тежко страдание, не за да проси нещо от мен, а за да ме окуражи и да ми покаже, че спазмите и мъките бяха оставили непокътнато най-доброто у него. След това очите му широко се разтваряха и неговото увехнало лице вече не се виждаше, а само блясъкът на големите му очи.
— Искаш ли нещо, Бопи?
— Разкажи ми нещо — за тапира например.