Въпреки това, стори ми се, че бе дошло време да напусна града и да си отдъхна някъде — по възможност на юг — сериозно да обтегна на тъкаческия стан грубо нахвърляните нишки на моето творение. Имах малко спестени пари и така запратих настрана литературните си задължения и се готвех да замина с пукването на пролетта. Най-напред до Асизи, където продавачката на зеленчук очакваше моето посещение, после в някое по възможност тихо планинско гнездо, за сериозна работа. Струваше ми се, че бях видял доста от живота и смъртта, за да си позволя и аз да кажа своята дума пред света. В приятно нетърпение очаквах март и в ушите ми вече кънтяха енергичните италиански изрази, гъделичкаше ме ароматният мирис на ориза, портокалите и виното киянти. Планът ми беше безупречен и колкото повече го обмислях, толкова повече ме задоволяваше. И не беше зле да се порадвам преди това на виното киянти, защото всичко излезе наопаки.
Едно живо, във фантастичен стил писмо от кръчмаря Нидегер ми известяваше през февруари, че на село бил паднал голям сняг, че не било добре нито за добитъка, нито за хората и че работата на господин баща ми не била твърде добра и в края на краищата, не би било зле да изпратя пари или сам да дойда. Тъй като не ми се щеше да пращам пари и действително се загрижих за стареца, трябваше да отпътувам. Пристигнах през един мрачен ден и в снежната виелица не се виждаха нито планини, нито къщи, и добре че познавах пътя дори слепешката. Старият Каменцинд, въпреки очакването ми, не беше на легло, а седеше окаян и мълчалив в ъгъла до печката, нападнат от една съседка, която току-що му бе донесла мляко и сега основателно и усърдно му четеше молитва за неговия лош живот, без да се смути от моето влизане.
— Я виж, Петер е тук — каза побелелият грешник и ми намигна с лявото око.
Но тя продължаваше невъзмутимо своята проповед. Аз седнах на един стол и чаках да се пресуши изворът на любовта й към ближния и установих, че в нейната реч някои глави подхождаха и за мен. Междувременно гледах как снегът се топи по палтото и обувките ми и образува около мен първо едно влажно петно, а после тихо езерце. Едва когато жената свърши, дойде ред на официалното посрещане, в което и тя взе участие по най-сърдечен начин.
Баща ми беше много отпаднал. Пожелах пак да се грижа за него, както при първия ми кратък опит. И така, моето отпътуване в онова време не беше от полза и понеже нуждата от мен сега беше по-голяма, аз все пак можех да изям попарата, която ми се падаше. Най-сетне не можех да изисквам от един упорит стар селянин, който и в своите по-добри времена не е бил огледало на добродетелта, да стане нежен заради старческите си недъзи и да се трогне от синовната обич. А и баща ми ни най-малко не се показа такъв, а беше колкото по-болнав, толкова по-противен, и ми се отплащаше, ако не с лихвите, то поне честно и почтено за всички мъки, които някога му бях причинил. Наистина, той беше мълчалив и предпазлив в думите си, но разполагаше с множество силни средства да покаже без думи, че е недоволен, ядосан и наежен. Понякога се чудех дали и аз на стари години няма да стана такова ужасно недоволно старче. С пиенето той все едно че беше се простил и чашата с добро южно вино, която му наливах два пъти на ден, пиеше с кисело лице, защото веднага занасях пак шишето в празния зимник, чийто ключ никога не оставях у него.
Едва към края на февруари настъпиха онези ясни седмици, които правят зимата във високите планини тъй великолепна. Високите, покрити със сняг планински стени се открояваха на синьото като синчец небе и изглеждаха невероятно близки в прозрачния въздух. Пасищата и склоновете лежаха покрити със сняг — със снега на планинската зима, тъй бял, тъй кристален и резливо ароматен, какъвто никога не е в долините. Върху малките хълмчета слънцето по пладне празнува блестящи празненства, в котловините и по склоновете лежат тъмносини сенки и след дългия снеговалеж въздухът е тъй съвършено пречистен, че всяко едно поемане от него е наслада. По малките хълмчета децата се пързалят и веднага след пладне на улицата старците се припичат на слънце, когато гредите на покрива пукат от студ. Посред белите снежни поля лежи тихо и синьо никога незамръзващото езеро, по-хубаво от всяко друго време през лятото. Всеки ден преди обяд извеждах баща си пред вратата и гледах как грееше на хубавата слънчева топлина своите потъмнели, възлести пръсти. След малко той започваше да кашля и да се оплаква от студа. Това беше една от неговите невинни хитрости, за да изкопчи от мен една ракийка; защото нито кашлицата, нито студът бяха истински. И той получаваше по чашка енциян или малък абсент и започваше все по-малко да кашля и се радваше зад гърба ми, че ме е надхитрил. След обяд го оставях сам, обувах обувките си за сняг и скитах по няколко часа нагоре из планините, докато можех, и се завръщах у дома, седнал върху един чувал, който носех със себе си, като върху шейна, през полегатите снежни поля.