— Стягай платната, вуйчо Конраде! — ободрявах го аз и по повод на платната винаги ставаше дума за нашата стара лодка, която не съществуваше вече и която той оплакваше като някакъв любим покойник. Тъй като и на мен също старата вещ бе мила и сега ми липсваше, спомняхме си за нея и за всичките случили се с нея истории до най-малките подробности.
Езерото бе все тъй синьо, както по-напред, слънцето не по-малко празнично и топло и аз често се заглеждах след жълтите пеперуди и ми се струваше, че оттогава всъщност малко нещо се е променило и че ще мога пак да се изтегна в ливадите и да забленувам момчешки мечтания. Че това не беше така и че аз бях вече изживял завинаги един добър дял от моя живот, в това можех да се убедя всеки ден, когато се миех, и главата ми с големия нос и горчиви устни лъсваше в ръждясалия леген. Нещо повече: старият Каменцинд беше насреща ми, за да не изпадна в заблуда относно промените на времето, и когато исках да се пренеса напълно в настоящето, трябваше само да отворя тясното чекмедже в моята стая, където лежеше и спеше бъдещото ми творение, състоящо се от вързоп стари скици и шест-седем варианта. Но аз рядко отварях това чекмедже.
Покрай грижите за стария, доста работа ми създаваше и подреждането на нашето занемарено домакинство. По пода зееха дупки, печката и огнището бяха повредени, пушеха и миришеха, вратите не се затваряха и стълбата за тавана, където едно време се играеше театърът на бащините наказания, беше опасна за живота. Но преди да се поправи нещо, трябваше да се наостри брадвата, да се стегне трионът, да се намери чукът и да се съберат гвоздеи, после трябваше от гниещите остатъци на някогашния куп дърва да се отберат по-добрите късчета. При поправката на сечивата и старото точило вуйчо Конрад малко ми помагаше, но той беше вече много стар и грохнал, за да бъде що-годе полезен. И тъй, трябваше да разранявам своите меки писателски ръце в коравото дърво, въртях разклатеното точило, катерех се по протеклия навсякъде покрив, ковях, чуках, покривах, режех, при което моят надебелял врат се покриваше с пот. Понякога с едно замахване на чука прекъсвах работата, а особено при проклетото кърпене на покрива — разполагах се и засмуквах отново полуугасналата си цигара, гледах дълбоката синева на небето и се наслаждавах на леността си в радостно съзнание, че баща ми вече не можеше да ме преследва и гълчи. Минаваха ли съседи, жени, старци и ученици, за да украся своето безделие, завързвах с тях приятелски съседски разговор и постепенно за мен се разчу, че съм човек, с който могат да се разменят две свестни думи.
— Жега е днес, Лизбето!
— Наистина, Петер. Какво правиш?
— Покрива кърпя.
— Не вреди, вярно, отдавна трябваше.
— Така, така.
— Какво прави старецът? Наближава ли седемдесетте?
— Осемдесет, Лизбето, осемдесет! Представяш ли си и ние един ден да достигнем тая старост? Не е шега.
— Истина е, Петер, но сега трябва да вървя, че мъжът чака ядене. Лека ти работа!
— Сбогом, Лизбето.
И когато тя, с гърнето, вързано в кърпа, продължаваше пътя си нататък, аз пусках облаци дим във въздуха, гледах след нея и се замислях как хората можеха с такова усърдие да вършат своята работа, когато аз цели два дни ковях една и съща греда. Най-после покривът все пак бе закърпен. Баща ми, нещо необикновено, се интересуваше от това и тъй като не можех да го замъкна на покрива, трябваше да му описвам всичко подробно и да му давам сметка за всяка летва, при което не мина без хвалба от моя страна.
— Добре — одобряваше той, — добре, но никак не вярвах, че ще свършиш тая година.
Сега, като се задълбочавам в моите пътувания и преживявания и размишлявам върху тях, драго ми е и ме е яд, че и аз потвърждавам старото правило: мястото на рибите е във водата, а на селяните на село, и въпреки всички хитрувания, един нимиконски Каменцинд не може да стане гражданин и светски човек. Започвам да намирам това в реда на нещата и ми е драго, че моето неумело търсене на щастие в света пак ме доведе, въпреки волята ми, назад в старото кътче, между езерото и планините, където ми е мястото и където моите добродетели и пороци, особено пороците, са нещо обикновено и наследствено. Там, в чужбина, бях забравил за родината си и не бях далеч от мисълта да се смятам за рядко и забележително растение; сега виждам, че това е бил само нимиконският дух, който се е проявявал в мен и не е можел да се нагоди към обичаите на останалия свят. Тук на никой не идва наум да ме смята за чудак и когато гледам моя стар баща или вуйчо Конрад, струва ми се, че и аз съм доста добър син и племенник. Моите няколко хвъркания тук-там из царството на духа и така нареченото образование могат успешно да се сравнят с прочутото вуйчово пътуване с платноходката, само че откъм пари, труд и хубави години те са ми стрували много повече. Също и по външност съвсем съм заприличал на тукашните хора, откакто братовчед ми Куони ми подстригва брадата и откакто започнах пак да нося селските гащи с колан и да ходя по ръкави — и когато един ден побелея и остарея, незабелязано ще взема мястото на баща ми и неговата малка роля в селския живот. Хората знаят само, че съм бил дълги години в чужбина и, разбира се, аз се пазя да не узнаят какъв мизерен занаят съм упражнявал там и в какви помии съм газил; иначе веднага ще ми се присмеят и ще ми прикачат прякор. Винаги когато разправях за Германия, Италия или Париж, все украсявах по нещо и понякога на най-достоверните места започвах сам да се съмнявам в своята собствена правдивост.