И какво постигнах от толкова лутания и загубени години? Жената, която обичах и обичам още, възпитава в Базел своите две хубави деца. Другата, която ме обичаше, се е утешила и продължава да търгува с плодове и зеленчуци и семена. Баща ми, заради когото се завърнах в гнездото, нито умира, нито оздравява, но седи насреща ми върху своето старо легло, гледа ме и ми завижда, че нося в себе си ключа от зимника.
Но това не е всичко. Аз имам, освен майка си и удавения приятел от младини, русата Аги и моя малък недъгав Бопи като ангели на небето. Също доживях да видя къщите в село отново закърпени и двата каменни яза пак издигнати. Ако исках, можех да вляза в общинския съвет. Но там има вече доста Каменцинди.
В последно време ми се открива една нова перспектива. Кръчмарят Нидегер, в чиято кръчма баща ми и аз сме изпили не един литър фелтлинско, залиско или вадлендерско, започна бързо да запада и занаятът вече не му харесва. Тия дни той ми се оплакваше от своята неволя. Най-лошото в случая бе, че ако не се намери нашенец, някоя чужда пивоварна фабрика ще купи заведението и тогава всичко е загубено и ние в Нимикон няма да имаме вече едно удобно кътче. Някой чужд наемател ще заседне тук, естествено, ще предпочете да точи бира вместо вино и добрата нимиконска винена изба ще се развали и пропадне.
Откакто предвиждам това, нямам мира; имам още някоя пара в банката в Базел и старият Нидегер не би ме сметнал за лош наследник. Но работата е там, че докато баща ми е жив, не ще мога да го удържа далеч от бъчвите и, освен това, той би тържествувал да види, че въпреки латинския и учението, не съм го докарал по-далеч от нимиконски кръчмар. Това не ми харесваше и ето че аз постепенно започнах да желая смъртта на стареца, но не с нетърпение, а така — само заради успеха на доброто дело.
От някое време насам вуйчо Конрад пак е обхванат от жажда за дейност и това не ми харесва. Той все държи показалеца си в устата и със замислена бръчка между веждите ситни бързо из стаята и при ясно време дълго се заглежда над водата. „Струва ми се, че пак ще майстори платноходка“ — казва неговата стара Ценцина и наистина, той има такъв жив и смел вид, какъвто не е имал от години, и на лицето му се мярка нещо хитро и самоуверено, като че ли тоя път знаеше точно как трябва да започне. Но аз мисля, че всичко е вятър работа. Това е само неговата изморена душа, която копнее за криле, за да отхвръкне скоро у дома си. Стягай платната, стари вуйчо! Но ако работата дойде дотам, тогава господа нимиконци ще чуят нещо нечувано. Защото съм решил в душата си да кажа и аз няколко думи на гроба му, след свещеника — нещо, което още не се е случвало в нашия край. Ще спомена вуйчо си като светец и божи човек и след тази назидателна част ще хвърля шепа пипер за любезните опечалени, нещо, което скоро няма да забравят, нито да ми простят. Надявам се, че и баща ми ще го доживее.
А в чекмеджето ми лежи началото на моето голямо поетично творение, „Моят живот“, бих го нарекъл. Но звучи много патетично и предпочитам нищо да не кажа, защото трябва да призная, че неговото развитие и завършване виси във въздуха.
Може би ще дойде пак време отново да започна, да продължа и завърша; тогава моят младежки копнеж би имал оправданието, че аз все пак съм бил поет.
Това би ми било толкова ценно, ако не и повече, от званието общински съветник и от каменните язове. Но изживяното и все пак вечното в моя живот, заедно с всичките мили човешки образи, от стройната Рези до бедния Бопи — това не може с нищо да се замени.