В тази приказка имаше нещо благородно, нещо от душата и тържеството на хубостта, което ме пленяваше и вълнуваше моето малко сърце като радостна тайна.
Скоро дойде време и аз да се приближа до облаците, да застана между тях и отгоре да разглеждам тяхната тълпа. Бях на десет години, когато се изкачих на първия алпийски връх, в чието подножие лежи нашето селце Нимикон.
Тогава за пръв път видях страхотиите и хубостите на планините. Дълбоки пропасти, изпълнени с лед и снежни води, стъкленозелени глетчери, страхотни морени и над всичко отгоре високият кръгъл похлупак на небето. Когато някой е прекарал десет години затворен между езерото и планината, заграден от всички страни от близките планини, той не може да забрави деня, в който за пръв път е видял над себе си широкото просторно небе и отпред необятния хоризонт. Още при изкачването бях учуден да открия колко шеметно големи са добре познатите ми откъм долината урви и скали. Съвсем смаян, със страх й възторг, видях как изведнъж чудовищните простори нахълтаха в мен. Толкова невероятно голям бил светът! Нашето село лежеше там долу, загубено в дълбочините като малко светло петно. Върхове, които от долината мислехме за близки съседи, лежаха с часове далеч един от друг.
Едва тогава започнах да се досещам колко съм бил сляп и далеч от истинския поглед за света; там далеч планини се възвисяваха и спускаха и сигурно се извършваха велики дела, за които никога никакво известие не е прониквало в нашата планинска дупка, откъсната от света. В същото време нещо трептеше в мен, като магнитна стрелка — стремеше се несъзнателно и неудържимо към ония далечни простори. Едва тогава почувствах напълно хубостта и тъгата на облаците, като видях към какви безкрайни далечини пътуват.
Моите двама възрастни спътници ме хвалеха за бързото ми катерене; те си починаха малко върху леденостудения връх и се смееха на моята смаяна радост. След като премина първото ми голямо зашеметяване, от радост и възбуда нададох рев като някой бик в ясния въздух. Това бе моята първа неразчленена песен към хубостта. Очаквах гръмовито ехо, но моят зов замря безследно в спокойните височини като слабо птиче подсвиркване. Засрамих се много и замлъкнах.
В този ден като че някаква ледена стена се разкърти в моя живот. Оттогава събитията се заредиха едно след друго. Най-напред започнаха да ме взимат често за планински излети, даже и за доста трудни, и аз прониквах с особено притаено наслаждение във великите тайни на планините. След това ме направиха козар. Върху една от стръмнините, по които карах обикновено моето стадо, имаше едно заветно място, гъсто обрасло със синя тинтява и ален ломикамък — това за мен беше най-любимото място на света. Оттам селото не се виждаше, а от езерото се съзираше само една тясна блестяща ивица, оттатък зад скалите, но затова пък цветята горяха с пресни, засмени бои, небето се простираше като палатка над острите снежни върхове и покрай тънкото подрънкване на звънците се чуваше непрекъснато и близкият водопад. Там си лежах на припек, зяпах белите облачета и тананиках полугласно някоя алпийска песен, докато козите не забележеха моя мързел и не започнеха забранени веселби и лудории. Още през първите седмици моето феакейско3 блаженство бе грубо нарушено, когато се сгромолясах в пропаст заедно с една заблудена коза. Козата остана мъртва на място, аз бях ранен в главата и освен това безжалостно бит, избягах от стареца и след много клетви и сълзи пак се завърнах у дома.
Много лесно това можеха да бъдат моите първи и последни авантюри. Тогава тази книжка нямаше да бъде написана и още много други глупости и мъки нямаше да се случат. По всяка вероятност щях да се оженя за някоя братовчедка или щях да лежа замръзнал нейде из глетчерните води. И това нямаше да бъде зле. Но всичко стана другояче и не е моя работа да сравнявам това, което е, с това, което е можело да бъде.
3
Вероятно авторът има предвид безгрижния престой на Одисей, единствен сред множеството приключения на героя, при феаките, народ, населяващ остров, идентифициран като днешния Корфу. — Бел.изд.