Баща ми работеше от време на време във Велсдорфския манастир. Веднъж той се разболя и ми поръча да отида там и да съобщя, че не може да отиде. Но аз не сторих това, а заех от съседи хартия и перо и написах едно много вежливо писмо до манастирските братя, дадох го на пощальонката, а сам се запътих на своя глава из планината.
През следващата седмица един ден заварих вкъщи някакъв калугер да чака тоя, който е написал хубавото писмо. Аз се смутих, но той ме похвали и уверяваше баща ми да ме прати да се уча при тях. Тъкмо по това време вуйчо ми Конрад не беше в немилост и попитаха и него за съвет. Естествено, той изведнъж се запали, настояваше да ме дадат да уча, после да продължа учението и да стана „учен“ или „господин“. Баща ми се остави да го предумат и така и моето бъдеще попадна в редицата опасни вуйчови проекти, подобно на огнеупорната пещ, платноходката и много други подобни фантазии.
Веднага след това започна усилено учене, особено по латински, библейска история, ботаника и география. Всичко това много ме забавляваше и наум не ми идваше даже, че цялата тази латинщина може да ми струва родния край и най-хубавите години. Наистина цялата вина не бе в латинския език. Даже да бях изучил всичките viri illustres4 наизуст напред и назад, баща ми пак щеше да ме остави селянин. Но умният човек беше проникнал в дълбините на моето същество, където главен център и порок бе моят непобедим мързел. Аз бягах от работа, скитах из планините или около езерото, или се излежавах скрит по ридовете, четях, мечтаех и бленувах. Като разбра това, той вдигна ръце от мен.
Тук е мястото да кажа няколко думи за моите родители. Майка ми някога е била хубава, но от хубостта и бе останала само правата, силна снага и милите тъмни очи. Тя беше висока, извънредно силна, трудолюбива и кротка. Макар че по ум бе равна на баща ми, а по телесна сила даже го надминаваше, тя не заповядваше вкъщи, а предоставяше властта на мъжа си. Той имаше среден ръст, тънки, почти нежни черти и упорита хитра глава със светло лице и безброй малки, необикновено подвижни бръчки. Една къса отвесна бръчка минаваше между веждите му. Тя се помрачаваше, когато той движеше веждите си, и му придаваше угрижен, страдалчески вид; приличаше на човек, който се мъчи да си припомни нещо много важно, но сам е загубил всяка надежда за това. У него се забелязваше известна меланхолия, но никой не обръщаше на това внимание, защото всички обитатели на нашия край са леко, но постоянно меланхолични, и причината за това са дългите зими, опасностите, тежката битка за насъщния и откъснатостта от света.
И от двамата съм наследил важни черти в моята природа. От майка си — скромно житейско благоразумение, вяра в божия промисъл и тих, мълчалив нрав. От баща ми, напротив — нерешителност, неспособност да боравя с пари и изкуството много и с размишление да пия. Но последното още не се проявяваше в онази крехка възраст. Външно от майка си имам очите и устата, тежката издръжлива походка, снагата и жилавата мускулна маса. От баща ми и изобщо от нашата раса съм наследил селски хитър ум, но също тъжно настроение и склонност към безпричинна мрачност. Тъй като ми бе писано да живея дълги години в чужбина, много по-добре щеше да бъде вместо последното да притежавах повече подвижност и малко весело лекомислие.
Така създаден и снабден с един кат нови дрехи, започнах своето странстване из живота. Родителските дарове запазих и оттогава стъпих на свои крака в света. Въпреки това трябва да ми е липсвало нещо, което нито науката, нито светският живот никога не са могли да запълнят. Защото и днес, както в онези времена, аз мога да се изкатеря на една планина, да ходя пеш или да греба по десет часа и при нужда да умъртвя с ръцете си човек, но за майстор в живота и днес ми липсва това, което ми е липсвало тогава. Ранният, едностранчив съюз със земята и нейните растения и животните бе попречил да се развият социалните ми способности и сега още моите сънища са забележително доказателство за влечението ми към чисто животинския живот. Например сънувам много често, че лежа на морския бряг като някое животно, най-често тюлен, и при това изпитвам такова голямо удоволствие, че при събуждане нито се радвам, нито съм горд от моето човешко достойнство.
Аз бях възпитан по обикновения ред в една гимназия като стипендиант и отреден да стана филолог. Никой не знае защо. Няма по-безполезна и по-скучна специалност от тази и никоя друга не ми е била толкова чужда.
Бързо изтекоха ученическите години. Често ме спохождаха часове на мъка за дома, часове, изпълнени с дръзки мечтания за бъдеще, часове на благоговейно обожание на науката. От време на време моят вроден мързел и тук ме спохождаше, навличаше ми различни неприятности и наказания, за да изчезне пред някой нов ентусиазъм.