— Петер Каменцинд — говореше ми учителят по гръцки, — ти си вироглав и чудак и ще си разбиеш някога коравата глава.
Аз разглеждах тлъстата особа с очилата, изслушвах речта му и го намирах смешен.
— Петер Каменцинд — говореше ми учителят по математика, — ти си гений в мързела и аз съжалявам, че няма по-ниска бележка от нула. Оценявам днешната ти работа за две и половина с минус.
Аз го гледах, съжалявах го за кривогледството му и го намирах много скучен.
— Петер Каменцинд — веднъж ми каза учителят по история, — ти не си добър ученик, но въпреки това ще станеш един ден добър историк. Ти си ленив, но умееш да отличаваш значителното от дребното.
И това не беше особено важно за мен. Въпреки това уважавах учителите, защото мислех, че те владеят науката, а пред науката изпитвах неясно, велико страхопочитание. И въпреки че всички учители имаха еднакво мнение за моя мързел, аз напредвах и по успех бях над средните. Чувствах, че училището и науките в него бяха недостатъчни откъслеци, но очаквах бъдните дни. Зад тази подготвителна работа и училищните дребнавости се досещах за чисто духовното — една несъмнена, сигурна наука за истината. Там ще разбера какво означава тъмната бъркотия на историята, борбите на народите и плахите въпроси на всяка човешка душа.
Още по-силно и по-живо бе едно друго желание в мен. Много ми се искаше да си намеря приятел. Между нас имаше едно кестеняво, сериозно момче, две години по-голямо от мен, на име Гаспър Хаури. Той вървеше и се държеше сигурно и кротко, с мъжки изправена глава и не говореше много със своите другари. Дълги месеци отправях погледи към него с голямо уважение, вървях подире му из улиците и чезнех и се надявах, че ще ме забележи. Ревнувах всеки, когото той поздравяваше, и всяка къща, в която влизаше или от която излизаше. Но бях два класа след него и той по всяка вероятност чувстваше вече своето превъзходство между връстниците си. Никога не разменихме дума помежду си. Вместо него, без усилия от моя страна, към мен се привърза едно малко, болнаво момче. То беше по-малко от мен, боязливо и без дарби, но имаше хубави, страдалчески очи и черти. Понеже беше слабо и гърбавичко, търпеше в класа много неправди и търсеше в мен силния и почитан свой закрилник. Наскоро се разболя и не можеше повече да посещава училището. То не ми липсваше и скоро го забравих.
В нашия клас имаше едно разюздано русокосо момче, майстор във всичко — музикант, мим и клоун. Спечелих неговото приятелство не без мъка и моят весел дребен връстник винаги се държеше спрямо мен с един вид снизхождение. Все пак вече си имах един приятел. Посещавах го в малката му стаичка, четяхме заедно някои книжки, пишех му домашните по гръцки, затова пък той ми помагаше по математика. Понякога ходехме заедно и на разходка и трябва да сме изглеждали един до друг като мечка с невестулка. Той беше винаги приказлив, весел, остроумен, никога не се смущаваше и аз го слушах, смеех се и се радвах, че имам такъв буден приятел.
Един следобед заварих ненадейно малкия шарлатанин в училищния коридор да дава най-усърдно едно от своите комични представления пред неколцина другари. Току-що беше подражавал на един учител и сега се провикваше: „Отгатнете кой е“ и започна гласно да чете няколко Омирови стиха. При това ме копираше много вярно, моето смутено държане, боязливото ми четене, моето планинско, грубо произношение, също и изражението на постоянно напрегнато внимание, мигането с лявото око. Беше много смешно и остроумно и до крайност безсърдечно.
Когато той затвори книгата и пожъна заслужения успех, аз се появих отзад и му се нахвърлих да си отмъстя. Думи не можех да намеря, но изразих всичкото си възмущение, срам и ярост в една-едничка страшна плесница. Веднага след това започна урокът и учителят забеляза охкането и подутата червена буза на моя някогашен приятел, който при това беше негов любимец.
— Кой те удари така?
— Каменцинд.
— Излез, Каменцинд! Вярно ли е?
— Да.
— Защо го би?
Никакъв отговор.
— Имаше ли причина?
— Не.
И така аз бях строго наказан, но изтърпях със стоическа наслада, със съзнанието, че съм пострадал невинно. Но тъй като не бях нито стоик, нито светец, а хлапе, след наказанието изплезих език на моя приятел. Ужасен, учителят се спусна върху мен.