— Не те ли е срам? Какво означава това?
— Това значи, че онзи там е подлец и аз го презирам. И на всичко отгоре той е страхопъзльо.
Така свърши моето приятелство с комика. Друг не го замени и аз прекарах момчешките зреещи години без приятел. Макар оттогава моите възгледи за света и за живота да са се променили неведнъж, винаги си спомням за онази плесница с дълбоко удовлетворение. Навярно и русокосият не я е забравил.
На седемнадесет години се влюбих в една адвокатска дъщеря. Тя беше хубава и аз се гордея, че през целия си живот съм се влюбвал само в много хубави жени. Какво съм изстрадал за нея и за другите — ще разкажа друг път. Името й беше Рези Гиртанер и днес още е достойна за любовта на много по-достойни мъже от мен.
По това време в цялото ми същество кипеше буйна младежка сила. Аз и моите другари участвахме в луди сбивания и се гордеех като пръв борец, футболист, бегач и гребец; но бях постоянно тъжен. Това едва ли имаше някаква връзка с любовната ми история. То беше просто сладката мъка на ранната пролет, която ме бе налегнала по-силно, отколкото другите; аз се наслаждавах на моите печални образи, мисли за смъртта и песимистични идеи. Намери се другар, който ми зае едно евтино издание на песните на Хайне. Това не беше четене — аз изливах в празните стихове цялото си сърце, страдах, творях и изпадах в такова лирично настроение, което ми прилягаше като на свинче звънче. Дотогава нямах никакво понятие за „изящна литература“. Заредиха се Ленау, Шилер, Гьоте и Шекспир и изведнъж бледият призрак литература за мен се превърна във велико божество.
Със сладък трепет чувствах в книгите силната свежа струя на един живот, който никога не се бе въплъщавал на земята и въпреки това беше най-истинският и сега в моето поразено сърце той се вълнуваше и искаше да изживее своите съдбини. В моето кътче на таванската стая, където проникваха само ударите на градския часовник от близката кула и сухото тракане на наблизо гнездещите щъркели, излизаха и влизаха създанията на Гьоте и Шекспир. Пред мен се разбулваше божественото и комичното на всяко човешко същество: загадката на нашето раздвоено, необуздано сърце, дълбоката същност на световната история и мощното чудо на духа, който прояснява нашите къси дни и със силата на познанието въздига нашето дребно същество в кръга на потребното и вечното. Когато провирах глава през тясното прозорче, виждах покриви и тесни улици, огрени от слънцето, учуден слушах неясния далечен шум на труда и всекидневния живот и чувствах самотността и тайнствеността на моето таванско кътче, изпълнено с велики духове, като някаква странна, хубава приказка. И постепенно, колкото повече четях и колкото по-чудноват и чужд ми изглеждаше видът на покривите, улиците и всекидневния живот, толкова по-често в мен се явяваше боязливо и притеснено чувство, че може би и аз съм ясновидец и разстланият пред мен свят ме чака да открия част от неговите съкровища, да сваля от тях булото на случайното и обикновеното и чрез поетичната мощ да спася откритото от гибел и да му дам вечен живот.
Срамежливо започнах да съчинявам по малко и постепенно изпълних няколко тетрадки със стихове, скици и малки разказчета. Те са загинали и вероятно не са стрували много, но са ми причинили не малко сърцебиене и тайно наслаждение. След тези опити последва самокритика и едва в последната учебна година дойде първото голямо, необходимо разочарование. Бях започнал вече да се разделям с моите първи рожби и да гледам с недоверие на моите писания, когато по една случайност в ръцете ми попаднаха два-три тома от Готфрид Келер, които веднага прочетох няколко пъти поред. Тогава във внезапно откровение почувствах колко далеч бяха моите незрели мечтания от неподправеното, мъжествено, истинско изкуство, изгорих моите стихове и новели и се загледах в света трезво и печално с мъчително чувство на изтрезняващ човек.
II
Що се отнася до любовта — през целия си живот в нея съм останал дете. За мен любовта към жените е била винаги пречистващо душата обожание, пламък от моята тъга, молитвени ръце, протегнати към синьото небе. Покрай майка ми и заради мое си неясно чувство почитах изобщо жените като чужди, хубави и загадъчни същества, по-висши от нас по своята вродена красота и единосъщност, и които трябва да ни бъдат свети, защото подобни на звездите и сините планински върхове, те са далеч от нас и изглеждат по-близо до Бога.
Понеже суровият живот към всичко това е примесил горчица в изобилие, женската любов ми е донесла толкова горчивини, колкото и радости; наистина, за мен жените останаха на своя висок пиедестал, но моята роля на молитвен жрец много лесно се сменяше с мъчителната и смешна роля на измамен глупак.