Петима братя и една сестра
Имало едно време петима братя и една сестра. Обичали братята своята сестра повече от живота си.
Омъжили я те, ала тя скоро овдовяла и останала самичка с двамата си сина. Прибрали братята овдовялата си сестра заедно със синовете й в къщата си и така треперели над нея и я гледали, че тя не чувствувала загубата на стопанина си, не знаела що е нужда, всичко си имала доволно — и дрехи, и ядене.
Само снахите й завиждали и се ядосвали, че техните мъже толкова обичат и глезят сестра си.
А щом завистта веднъж заседнала в душите им, те почнали да мислят само за едно — как да всеят раздор между братята и сестрата. Взели да клеветят вдовицата ту в едно, ту в друго, но не успели да скарат братята със сестрата — обичат си я те и това си е.
Веднъж снахите вмъкнали в обора най-хубавия бивол, който братята най-много обичали, и го заклали. Излезли след това и казали на братята:
— Знаете ли какво е направила вашата любима сестра? Заклала е най-хубавия бивол!
На братята и окото им не мигнало.
— Нищо, заклала го е, заклала, дано всичкото й зло отнесе със себе си.
Ядосали се още повече снахите, че тяхната хитрост не сполучила, и намислили да заколят най-хубавия кон. Заклали го и пак наклеветили сестрата:
— Знаете ли какво е направила вашата любима сестра? Заклала е най-хубавия кон!
Братята и сега не се поддали на измамата.
— Ех, нищо, заклала го е, заклала. Ние да сме живи и здрави, а добитъкът лесно! Пак ще спечелим.
Разярили се накрая снахите и за да се избавят от омразната им вдовица, измислили нечувано зло. В полунощ, когато всички спели, най-голямата снаха станала, приближила се дебнешком до своя син, заклала спящото дете в леглото му, а окървавения нож скрила в джоба на зълва си.
Съмнало се. Всеки се заловил за работа. А мъртвото дете лежало, покрито с юргана, и като че ли спяло.
Когато изгряло слънцето, най-големият брат влязъл за нещо в стаята, видял, че детето лежи, и казал на жена си:
— Я виж да не е болно детето! Защо спи толкова до късно?
Жена му отговорила:
— Няма нищо, какво ще му е, успало се е навярно. Нека си спи. Жал ми е да го будя.
Почакали още малко, но момченцето не се събуждало. Приближили се те тогава, махнали юргана и какво да видят — детето лежало с прерязано гърло!
Изпищяла майката, паднала на земята, уж че изгубила съзнание. Струпали се наоколо й да я свестяват. Дошла тя на себе си, почнала да плаче и да нарежда, да скубе косата си и да се удря в гърдите.
Взели да търсят убиеца.
Майката казала:
— Претърсете всички и у когото намерите окървавен нож, той е убиецът.
И вдовицата била там. И тя плачела, съсипана от скръб, че е изгубила племенника си, и дори не подозирала какво я очаква.
— Да търсим, мили мои, да претърсим, може да открием кой е убиецът — казала тя, горката.
Претърсили всички, но у никого не открили ножа; претърсили вдовицата и в джоба й намерили окървавения нож. Заплакала нещастната, плаче, та се къса, кълне се, че е невинна, но кой ще й повярва?
Закрещяла най-голямата снаха, нахвърлила се върху мъжа си:
— Е, слепецо нещастен, разбра ли най-после каква сестрица имаш? Как я почитахте, на нищо вяра нямахте, всичко й прощавахте. А тя и бивола закла, и коня погуби, сега и сина ти уби. Сега и да плачеш, и да си скубеш косите — не можеш помогна!
Разгневили се братята, ослепили сестра си и я изпъдили сляпа, нещастницата. Прогонили я до брега на една река, далеч от дома им, и я оставили там заедно с децата й.
Седнала сляпата край реката, съсипана от скръб, прегърнала своите сирачета. И нито имали какво да ядат, нещастните, нито къде да се подслонят.
Какво да правят? Измайсторили децата малки въдички и почнали да ловят риба.
Хване се рибка, извадят я, подържат я над огъня и я изядат. С това живеели. Само че нямали сол и веднъж децата попитали майка си:
— Мамо, там един овчар пасе овце, да отидем ли да му поискаме? Може да ни даде малко сол.
Майката ги пуснала. Изтичали децата и донесли сол. Майка им казала:
— Дайте, деца, да видя сол ли е това, или нещо друго.
Дали й децата, но нали тя не виждала, взела, че опитала с език — наистина било сол. Тогава им рекла:
— Да, деца, сол е. Посолете рибата и така я печете.
Веднъж децата хвърлили въдиците си и хванали една едра риба.
— Само тя ще нахрани и трима ни — казали зарадвани момченцата. Но щом посегнали да я изкормят, рибата проговорила:
— Пуснете ме, ще ви се отплатя за добрината.
Зачудили се децата, изплашили се, изтичали при майка си и й казали:
— Мамо, хванахме една голяма риба, а тя приказва с човешки глас и моли да я пуснем. Обещава да ни се отплати. Какво да правим? Да я пуснем ли, или да я опечем?