Зачудила се майката и отговорила:
— Пуснете я, деца.
Децата пуснали рибата в реката, а тя им казала:
— Останете тука на това място, чакайте ме да се върна. — И веднага изчезнала.
Децата стояли и чакали.
Не минало много време и рибата пак се показала, доплувала до брега, хвърлила им две очи и продумала:
— Вземете и ги сложете на мястото на извадените очи на майка си и тя ще прогледне.
Щом казала това, рибата плеснала с опашка по водата и изчезнала. Децата взели очите, занесли ги на майка си, сложили ги в очните й кухини и тя прогледнала.
Зарадвала се майката и почнала да прегръща и целува децата. Заселили се те край тази рекичка. Построили си къщичка и заживели там.
Пораснали момчетата трудолюбиви и прилежни. Малко по малко спечелили и за чифт волове и почнали да орат и сеят. И толкова жито се народило, че и за тях стигнало, и за продан останало. Продадат — купят с парите едно-друго, и живеят доволно и сито.
Но ето че в родното място на вдовицата, там, където останали нейните братя, не се родило жито. Страшен глад настъпил. Решили братята на вдовицата жито да търсят.
Дочули те, че там и там едни хора били събрали много жито, та имали и за продаване. Взел най-големият брат пари и тръгнал.
Пристигнал той у сестра си, но не я познал, пък и наум не му минавало, че тя и нейните сирачета ще са живи.
А сестрата познала брат си и сърцето й се разтупало.
Купил той жито, колкото му трябвало, отмерили му и почнали да пълнят чувалите.
Майката извикала настрана по-големия си син, дала му пръстена си и му казала:
— Синко, това е твоят вуйчо. Вземи този пръстен и го пусни незабелязано в джоба му.
Момъкът взел пръстена и скришом го пуснал в джоба на вуйчо си.
Най-големият брат натоварил всичкото жито и подкарал колата. Но още не бил излязъл от двора и майката вдигнала тревога, пратила синовете си да го настигнат.
— Спрете колата — викала тя, — пръстена ми го няма, сигурно той го е откраднал, няма кой друг.
Брат й отказал, клел й се, призовавал небето и земята за свидетели, че не е вземал нищо, че никакъв пръстен не е виждал. Ала никой не му вярвал.
— Ще трябва да се върнете, не ви вярваме на думата. Ще ви претърсим, може да е у вас пръстенът.
Нямало какво да прави братът, върнал се, а сестра му го посрещнала като чужд и го упрекнала:
— На какво прилича това? Приехме ви, както трябва, отмерихме ви жито, а вие сте откраднали пръстена ми. Честно ли е това?
Клел се нещастният:
— Бог ми е свидетел, честна дума, никога нищо не съм открадвал.
— Не, не може така. Претърсете го и вижте не е ли у него пръстенът ми — заповядала майката.
Претърсили го и намерили в джоба му изгубения пръстен. Побледнял човекът, но нямало какво да прави.
— Бог вижда, че съм невинен — продумал той, — но вече съм във вашите ръце, правете с мене, каквото искате.
— Виждаш ли, братко — рекла сестра му, — както ти не си откраднал моя пръстен, макар че го намерихме у тебе, така и аз не съм убила твоето дете. Уби го жена ти, а пъхна окървавения нож в моя джоб.
Прегърнали се двамата, разцелували се. Разказала сестрата на брат си всичко — и как е прогледнала, и как е живяла с децата си.
Зарадвал се братът. Завел сестра си и племенниците си в къщи, а своята жена превързал за опашката на един кон и така я погубил.