— Но какво е търсил там Удс? — зададе го Родригес.
— Нямам идея.
Детективът вдигна срещу мен фотокопие от корицата на книгата, написана от Тимъти Шийхан.
— Случайно да си я зърнал там?
Поклатих глава.
— А Джони да е държал в ръце нещо подобно?
— Не видях такова.
— Ти някога говорил ли си с него за съпругата му? — попита Мастърс.
— Какво знаеш за тях?
— Един-два пъти ни повикаха на адреса. Семейни скандали.
— Нека отгатна — рекох. — Никой не е написал рапорт, нали?
— Джанет Удс помоли да не пишем нищо и ние удовлетворихме желанието й.
— Май ще се окаже, че знаете за клиентката ми повече от мен — подхвърлих аз, местейки поглед от единия към другия.
— Не беше трудно да отгатнем по какъв начин си замесен, Кели — промърмори Мастърс и вдигна от масата папката с досието за убийството на Брайънт. — Но както и да е. Не споменавай за това пред Джанет Удс, става ли?
— За кое?
— За къщата на Хъдсън Стрийт. Същото важи и за приятелите ти от вестниците.
Папката се върна на масата.
— Свършихме ли? — извърна се към Родригес той.
— Аха — промърмори онзи.
Мастърс напусна стаята без повече приказки, а ние с Родригес го последвахме и слязохме долу, при колата ми.
— Каква е тая работа? — попитах.
— Коя работа?
— Мастърс. Направи се на тежкар, особено накрая.
— Много хора се интересуват от случая, Кели. При това от онези, които с едно щракане на пръстите могат да видят сметката на всяко ченге.
— Значи все пак ви притискат от петия етаж, а?
— Аха.
— Какво искат?
— Да го погребем. В момента случаят „Брайънт“ дори не е класифициран като убийство. Водят го „злополука с неизяснени причини“ или нещо подобно.
— Неизяснени причини значи — промърморих. — А пък аз взех, че тикнах в него не друг, ами един от най-приближените на кмета!
— Сега разбираш защо се радваш на толкова висока популярност, нали?
— Удс няма нищо общо със случая, Родригес. Случайно се озова там, също като мен.
— Не съвсем. Ти си го проследил до „Хъдсън“. Но той е отишъл там с конкретна цел. Може би не за да убива, но безспорно с някаква цел.
— Какво мислите да правите?
— Ние ли? — погледна ме с отвращение Родригес. — Ще го зарежем, и толкоз!
— Наистина ли?
— Абсолютно! И знаеш ли защо? Защото не искам някоя вечер да ми щракнат белезниците, защото в багажника на колата ми са открили килограм кокаин!
— Тия от центъра могат да играят доста грубо.
— Ти най-добре знаеш — кимна Родригес, раздрънка монетите в джоба си и се усмихна. — Ама аз си имам тайно оръжие.
— Мислиш, че не мога да остана настрана?
— Греша ли? — контрира той.
— Може би не — свих рамене аз.
— Ето какво ти предлагам — рече Родригес. — Държиш под око случая „Брайънт“, но кротко и дискретно.
— А ако нещо се обърка?
— Ще покривам каквото мога. Но никакви контакти с пресата, докато не разберем какво става. Ясно?
— Така е справедливо — кимнах. — Но нека ти задам един въпрос. Откъде този интерес? Защо се забъркваш в тая работа?
Стояхме пред колата ми. Родригес стъпи на бронята, очите му машинално следяха трафика по „Белмонт“. Въздухът излиташе от устата му на пара. В началото на април в Чикаго все още е студено.
— Знаеш отговора, Кели — въздъхна той. — Тя настояваше за това, или поне се опитваше.
Никол Андрюс беше част и от неговия живот. Любовта, която не беше дочакал. Аз бях прекарал много повече време с нея, а спомените от детството обикновено остават за цял живот. Сега и двамата бяхме свързани със спомена за нея. В един здрав възел, наречен бъдеще, създаден от общото ни минало.
— Ще го държа под око, детектив — рекох. — Но не мисля, че зад него стои петият етаж.
— Може би не. Но нещо ги тревожи. Сигурен съм в това, защото достатъчно дълго се навъртам около тях.
— Големият пожар в Чикаго през хиляда осемстотин седемдесет и първа? Твърде далеч в миналото, за да умират хора.