— Извинете.
— Няма нищо. В журналистическата игра това се случва всеки ден.
— Казах на момичетата, че ще пропусна обяда — съобщи ми тя, след което избърса лицето си с кърпичка, върху която бяха бродирани инициалите й.
— Реших да споделя нещо с вас — прошепна тя.
Погледнах я право в очите. Тя издържа на погледа ми и аз се усмихнах.
— Един човек се интересуваше от пожара също като вас. Не го познавам.
— Предполагам, че много хора проявяват интерес към пожара, особено на това място.
— Не и като него — отвърна дамата и отново се огледа. — Изглеждаше опасен.
— Опасен ли?
Тийн кимна, сякаш бяхме на едно мнение. Започнах да си мисля, че няма да е зле, ако я поканя за партньор. Имаше всички качества на главната героиня в „Убийство по сценарий“, а аз съвсем успешно можех да изиграя тъпия й асистент.
— Той поиска достъп до зелената стая.
— Която е?
— В нея съхраняваме историческите сведения за пожара, включително оригиналните източници.
— Искате да кажете истинските писма и всичко останало?
— Да.
— А дали в тази зелена стая може да се открие и „Историята на големия пожар в Чикаго“ на Шийхан?
Новата ми приятелка очевидно се развълнува при споменаването на това име.
— Онзи човек попита точно за тази книга.
— Опасният?
— Да.
— Спомняте ли си нещо друго за него?
— Едър мъж — сви рамене Тийн.
— И опасен?
— Да, много. Носеше тъмни очила, които ми попречиха да го разгледам добре.
— Имаше ли коса?
— О, не знам. Беше с шапка. От онези топлите, които приличат на чорап.
— Разписа ли се някъде? В журнал за посетители или нещо подобно?
— Май не — поклати глава Тийн. — Защо питате? Да не е бил репортер?
— Може би — отново се усмихнах аз.
— Искате ли да видите нашия Шийхан? — попита новата ми приятелка.
— Той се намира в зелената стая, така ли?
— Да.
— Мисля, че това би било справедливо.
Тийн стана, изпъна жакета си и тръгна напред. Аз я последвах.
11
Зелената стая наистина се оказа такава. Зелен мокет, зелени пердета, тъмнозелени тапети на светлозелени ивици. Част от пространството беше заето от работни места, разделени от дървени прегради. Всяко от тях беше оборудвано с настолна лампа със зелен абажур. Между преградите бяха разпръснати кожени кресла за четене — разбира се, зелени. Страничните им облегалки бяха обшити със сребристи копчета.
Другата част на помещението беше заета от стелажи до тавана, запълнени, както можеше да се очаква, със съхранената историческа мъдрост на град Чикаго. Навлязох между тях и напосоки издърпах някаква папка. Оказа се, че в нея се съдържат материали, свързани с катастрофата на „Истланд“. През 1915 г. този параход се преобръща в река Чикаго и потъва за по-малко от три минути. Осемстотин четирийсет и четирима души намират смъртта си. Върнах информацията за тази трагедия на мястото й и потърсих материалите за големия пожар.
Доброволката излезе, за да потърси куратора. Така наричаше началника си, куратор. Майната му на този куратор, рекох си аз. Би трябвало да е тук, ако го беше грижа. Десет минути по-късно вече разгръщах първите папки, свързани с пожара. Някой влезе и сянката му се изпречи между мен и светлината. Вдигнах глава.
— Предполагам, че вие сте кураторът.
Той ме дари с погледа на човек, който си изкарва прехраната от папките. На ревера му висеше ламинирана табелка с надпис ЛОРЪНС РАНДОЛФ. За добро или лошо, кураторът си имаше име.
— Защо ви е нужно проучване на оригиналите? — попита той.
— Това е нещо като призоваване — рекох. — Като телефонното обаждане, което прозвучава в главата на човек, който иска да стане проповедник.
Рандолф мълчеше и ме гледаше.
— Май не сте ходили на католическо училище, а? — промърморих аз.
— Материалите тук са изключително крехки. А част от тях са и поверителни.
— Точно това ми трябва. Поверителни материали.
Ако не бяха ушите, главата на Рандолф спокойно можеше да мине за палец. Свали очилата от върха на това, което вероятно наричаше нос, и започна да ги лъска.
— Май не ви разбирам — промърмори той.
— Става въпрос за убийство — изтърсих аз.
В повечето случаи този номер минава. Всъщност винаги минава. Реакцията на новия ми познат го потвърди. Очилата се върнаха на носа, плоското лице леко поруменя.