— Истинско убийство?
— Разбира се — кимнах аз и му показах картата си. — Излъгах вашата сътрудничка. На практика съм частен детектив и разследвам убийство. Жертвата се казва Алън Брайънт. Проявявал е доста голям интерес към пожара. Чували ли сте за него?
Рандолф поклати глава.
— Не е ваш съвременник?
Ново поклащане на главата.
— Добре, няма значение. В хода на разследването изникна заглавието на една книга: „Историята на големия пожар в Чикаго“.
— От Тимъти Шийхан? — попита Рандолф и хлътна в пътеката между две претъпкани с книги полици. Побързах да го последвам.
— Едно забележително изследване на пожара — промърмори Рандолф, обърна се и изпъчи гърди. — Отместете се, ако обичате!
Едва успях да изпълня заповедта, преди да бъда блъснат от металната стълба на колелца, която се появи на пътеката, теглена от метален кабел. Рандолф я беше задействал с натискане на някакъв бутон близо до главата ми.
— Добро хрумване — рекох аз.
Рандолф се покатери по стълбата и почти веднага слезе обратно. В ръката си държеше старо томче с тъмносини корици, върху които със златни букви беше изписано заглавието. „Историята на големия пожар в Чикаго“ от Тимъти Шийхан.
— Много копия ли притежавате?
— Това е първото издание.
— Какво му е толкова специалното на първото издание?
— Нищо. Просто струва повече пари.
Професионалният детектив се пробуди в мен, доловил някакъв далечен полъх на мотив.
— Колко повече пари? — попитах.
— Първото издание на Шийхан излиза през 1886 година в крайно ограничен тираж.
Кураторът разтвори корицата. От вътрешната й страна личеше цифрата 12, отпечатана в червено.
— Всеки екземпляр е номериран, от едно до двайсет.
— Отпечатани са били само двайсет бройки, така ли? — попитах аз.
— Точно така. В района на Чикаго има поне още едно първо издание. Не съм много сигурен, но по всичко личи, че е в частни ръце.
Пропуснах да му кажа, че тези частни ръце вече са мъртви. Не исках да го изнервям.
— Ограниченият тираж без съмнение вдига значително цената на всеки отделен екземпляр — добави Рандолф.
Каза го така, сякаш споделя мръсна тайна. На негово място и аз бих се чувствал така.
— Колко значително? — прошепнах.
— Двеста-триста долара.
Мотивът изведнъж ми замириса.
— Мислите, че някой би извършил убийство заради оригинален екземпляр на „Историята“? — недоверчиво попита Рандолф.
— Не вярвате в това, нали?
— Не виждам защо — кимна кураторът.
Погледнах книгата, после вдигнах очи към него.
— Какво бихте направили на мое място?
Той повтори това, което аз направих миг по-рано: погледна книгата, след това мен.
— Бих я прочел.
Това и направих. Рандолф се появи отново, когато бях на петдесета страница. Изправи се зад гърба ми и аз ясно усетих миризмата на фин прах и печатарско мастило. Или на алкохол.
— Пийнахте ли? — попитах.
Рандолф примигна.
— Току-що стигнах до онази част с пазача.
Две примигвания. Реших, че това е добър знак, и добавих:
— Матиас Шафър, четирийсетгодишен. В нощта на пожара е бил дежурен на наблюдателната кула. Вижда дим и вика на момчето долу. А после…
Сведох очи към разтворената книга в ръцете си.
— Момчето се казва Били Браун. Спрете ме, ако това ви е познато. Били е в долната част на кулата, където се намират всички сигнални средства. При него е приятелката му. Той й свири на китара и… Е, останалото сам можете да си представите.
Рандолф свали очилата си и ги избърса.
— Правилно — окуражих го аз. — Били дърпа погрешната аларма и продължава с ухажването. Така са го наричали по онова време: ухажване. Същата работа, но с по-хубаво име. Както и да е. Изминава половин час. Шафър вижда, че димът се е превърнал в огромен облак, изпод който проблясват пламъци. Той отново вика Били и му казва, че е дръпнал погрешното въже. Били си вдига ципа и казва: „Спокойно, шефе, ей сега ще оправя нещата.“ Но нищо не оправя. След още половин час Шафър слиза долу и подава правилния сигнал. Но вече гори половината град, нали така?
Рандолф примигна три пъти, събра папките и си тръгна. Изморен от лекцията, която изнесох, аз се облегнах в удобното зелено кресло и затворих очи. Екземплярът на „Големият пожар“ се изплъзна от пръстите ми и тупна на пода. Стреснато изругах и се наведох да го вдигна. До книгата лежеше папка, която кураторът явно беше забравил. Беше озаглавена „Хипотези за причината и източника на пожара“. След като прочетох три статии, открих първото перце, което със сигурност щеше да постави началото на един дълъг и безплоден лов на диви гъски. Въпреки това не устоях на изкушението и започнах да си водя бележки.