— Нека допуснем, че вие сте разкрили загадката, доказвайки без сянка от съмнение кой е подпалил чикагския пожар.
— В такъв случай портретът ми несъмнено би намерил място на тази стена, мистър Кели — отвърна Рандолф и отново вдигна изрезката. — Но тази статия е шега. Джон Джулиъс Уилсън е прапрадядо на нашия кмет, родоначалник на велика фамилия. А Чарлс Хюм е бил издател на „Чикаго Таймс“ и е помогнал за възстановяването на града. Двама гиганти в историята на Чикаго. Идеята, че те са организирали заговор за пожара, е просто…
— Според автора на тази статия всичко било част от заговор за преразпределение на земята. Хиляди квадратни метри в центъра на града.
— Мога да чета, мистър Кели. Но това е чиста фантазия. — Рандолф остави изрезката на бюрото. — Нима допускате, че ако имаше нещо вярно, дори частица истина, някой нямаше да я разкрие? Например човек като мен…
— А срещали ли сте се някога с автора на този материал? — попитах аз и сведох очи към бележките си. — Роулингс Смит.
— Не, никога — отсече Рандолф и се изправи.
— Може би си струва да проведете един телефонен разговор с него — подхвърлих аз и също станах.
Кураторът отвори вратата на кабинета си и направи крачка встрани.
— Вероятно си давате сметка, че аз съм изключително зает човек, мистър Кели — хладно процеди той. — Моля ви…
Излязох от кабинета, следван по петите от Лорънс Рандолф.
— Убеден сте, че това са пълни глупости, нали?
Поех с бърза крачка по коридора, говорейки през рамо. Кураторът подтичваше подире ми. Не искаше да слуша това, което казвах, но още повече се страхуваше да не пропусне нещо.
— Губене на време е по-точното определение — задъхано рече той.
Спрях и се обърнах, готов да хвърля последната въдица.
— Ами ако е истина?
— Статията?
— Да. Какво ще стане, ако твърденията в нея са верни? А вие лично откриете, че подпалвачът е великият прапрадядо на настоящия кмет? Това несъмнено ще ви направи известен, нали?
Кураторът поклати глава и продължи да крачи към изхода. Но аз успях да зърна блясъка в очите му. Беше захапал въдицата. Амбиция, слава, богатство. Универсалните съблазни, чиито алчни пламъчета осветяват и най-тъмните тунели на историята.
Две минути по-късно стоях пред сградата на Чикагското историческо дружество с копие от статията на „Сън-Таймс“ в джоба. Не бях особено обнадежден. Всъщност изобщо не бях обнадежден. Историята на Тимъти Шийхан си беше точно това — история. А статията в „Сън-Таймс“ — чиста измислица. Въпреки това най-голямото и най-самодоволното животно в зоопарка си оставаше високоуважаваният кмет на град Чикаго. А аз бях един от посетителите, които изгаряха от желание да го сръгат в ребрата с някоя пръчка, пъхната между решетките.
13
Хванах червената линия на метрото към центъра на града. Слязох на „Уошингтън“ и извървях пеша двете пресечки до кръстовището на „Рандолф“ и „Ласал“. Някои хора наричаха купчината тухли, издигащи се там, „кметство“. Други предпочитаха наименованието „община“. Само в Чикаго тези две наименования могат да бъдат едновременно верни и погрешни.
Източната част на сградата бе с номер на Кларк Стрийт. Вътре бе спокойно и тихо. По почти пустите коридори се разминаваха достойни мъже и жени в делови костюми, които любезно си кимаха. Това беше бизнес центърът на окръг Кук, известен като „общината“.
Обитателите на западната част от сградата получаваха пощата си на адрес на Ласал Стрийт. Вътре цареше пълен хаос. По коридорите се тълпяха адвокати в евтини костюми, лъхащи на евтин одеколон и с прилепнали от гел коси, дървените пейки бяха заети от цели фамилии. Ревяха деца, караха се жени, мошеници вършеха своите мошеничества. Сред тази сган си пробиваха път служителите на кметството, някои от които все още носеха следи от крем за бръснене по ушите си. Целта им беше асансьорът, който трябваше да ги отведе до кабинетите им. Това беше царството на Джон Дж. Уилсън, известно още като „кметството“.
Аз влязох откъм общината. Точно зад вратата се беше настанил възрастен мъж със синя униформа на пазач и бяла риза. Между устните му стърчеше незапалена цигара, на кръста му висеше пистолет, от устата му излиташе леко похъркване.
— Поземлени архиви? — попитах.
— Стълбището вляво, два етажа надолу — отвърна мъжът с цигарата, без да отваря очи. Тръгнах в указаната посока. Огромното фоайе беше празно, стълбището беше изградено от напукан мрамор. На света едва ли има по-мрачна и занемарена канцелария от тази на общинските „Поземлени архиви“. Тя се оказа не на два, а на три етажа под земята и доколкото успях да преценя, беше заклет противник на компютрите — този бич за съвременното общество. Доказателство бяха няколкото компютъра, струпани до стената. Останалото бяха огромни регистри с платнени корици, подредени в безкрайни редици. В тях бяха документирани всички вписвания и отписвания на парцели и недвижими имоти в прекрасния град Чикаго, както и в окръг Кук. Изминах пътечката между високите стелажи, направих завой и продължих по следващата.