— Шефката… Тя е братовчедка на кмета.
— Дамата със синята коса?
— Така съм чувал.
— И управлява тези архиви?
— Аха.
Почесах се по главата.
— Ще изгубиш ли работата си, Хюбърт?
Лекомисленият отговор на младежа долетя обратно.
— Няма. Аз съм гей и това я плаши. Ще й кажа, че сте ми пуснали ръка или нещо такова. Адски ще й хареса.
— Благодаря ти, Хюбърт.
— Бъдете спокоен, тя няма да ми повярва. Давам й храна за приказки, и толкоз. Освен това работата в архива не е мечтата на живота ми.
— Нека отгатна — рекох. — Учиш в театралното училище?
Хюбърт се обърна, на лицето му се появи усмивка.
— Обичайният стереотип, а? Не, аз съм хакер.
— Компютри?
Хюбърт раздрънка четиринайсетте пръстена на десетте си пръста.
— Мога да вляза навсякъде, стига да разполагам с нужното време и пари.
— Наистина ли?
— Абсолютно. Ако искате да пазарувате онлайн, трябва да ви наглася компютъра предварително. Така ще предпазя кредитните ви карти от кражба.
Той ми подаде визитна картичка — червена, на жълти звезди. Хюбърт Ръсел.
— Трябва да се връщам.
— Благодаря ти, Хюбърт. Името ми е Майкъл Кели.
— Няма проблем, мистър Кели. Беше ми забавно.
Стиснахме си ръцете и Хюбърт се спусна по стълбите. Изчаках една минута и го последвах. Пресякох просторното помещение, усещайки очите на шефката му в гърба си. Младежът спря на няколко крачки пред мен и обяви на висок глас:
— Съжалявам, че не успяхме да ви помогнем, сър. През 1840 година не е регистриран имотът, който ви интересува. Технически погледнато, най-вероятно той не принадлежи на никого. Или по-скоро никой не е в състояние да представи юридически валиден документ за собственост. Както вече споменах, за повече подробности ще трябва да се обърнете към Чикагското историческо дружество.
Хюбърт намигна и ми отвори вратата. Миг по-късно останах сам в студения мраморен коридор, връщайки се обратно във времето. Към 1871 година и банда крадци на земя, известни още като отците основатели на Чикаго.
15
— Как влезе тук?
Прибрах се в офиса си на Бродуей малко след два следобед. Момичето седеше на стола, на който съвсем наскоро беше седяла майка му. Имаше същата руса коса, същите елегантно оформени носле и брадичка. Същата бледа кожа, опъната на високите скули, същите тъмни петна на умора под очите. По всичко приличаше на майка си. С изключение на синините. Все още нямаше синини.
— Вратата беше отворена — отвърна момичето и погледна зад гърба си.
— Глупости!
Тя се подсмихна по начин, който ме накара да се почувствам безнадеждно остарял.
— Добре де, умея да се оправям с ключалките.
Отбелязах си да сменя бравата и се настаних зад бюрото. Бележките ми от визитите в историческото дружество и общината потънаха в чекмеджето. Включих компютъра и проверих пощата си. Усещах изпитателния и преценяващ поглед на момичето върху себе си. Очаквах известно напрежение у нея, но сгреших. Така изтече една минута.
— Нека отгатна — вдигнах глава аз. — Ти си Тейлър Удс.
— Откъде знаеш?
— Приличаш на майка си.
Тейлър вдигна стихосбирката на Катул, която преди по-малко от седмица бях дал на майка й.
— Взех го назаем — каза тя.
Станах и пристъпих към полицата до вратата. Отместих обемистото томче на „Илиада“ и напипах късото дуло на „Смит енд Уесън“ 38-и калибър, който държах там за всеки случай. За щастие зареденото оръжие беше на мястото си, далеч от ръцете на тийнейджърката, която ми беше дошла на гости. Върнах се зад бюрото.
— Преди няколко дни я показах на майки ти.
— Знам — кимна Тейлър. — В училище уча латински.
— В кой клас си?
— Аз съм на четиринайсет, първа година в гимназията.
— И можеш да превеждаш?
— Малко — призна тя и сведе поглед към заглавието. — „Мразя и обичам“. Не е много трудно.
— Харесваш ли Катул?
Тейлър се замисли върху достойнствата на поета, писал две хиляди години преди нейното раждане. Пет секунди й бяха достатъчни.
— Изглежда готин — обяви тя. — Доста романтичен.
Можех да й разкажа доста неща за романтиката. Например, че е по-добре да четеш за нея, вместо да я изживяваш. Но прецених, че всички хора, включително и четиринайсетгодишните, имат право сами да откриват някои неща от живота.