— Какво има, Тейлър? — попитах.
— Мама каза, че ще ни помогнеш.
— Така ли?
— Да. Каза още, че трябва да се обърна към теб, ако имам проблеми.
В ръцете й се появи визитната ми картичка: име, адрес, телефон, имейл. Обичайната информация за всяка визитна картичка. Докато не попадне в ръцете на дете, което очаква спасение от нейния притежател.
— Майка ти знае ли, че си тук?
Тя поклати глава. Руса къдрица закри част от лицето й. Отметна я назад и се настани по-удобно на стола.
— Дойде по собствена инициатива, така ли?
— Да.
— Къде е майка ти?
— У дома, предполагам.
— Значи не е в опасност?
— В момента?
— Да.
— В момента не е в опасност. Това ли трябваше да чакам? В смисъл, преди да дойдем при теб?
— Не, Тейлър. Можеш да идваш, когато пожелаеш.
Замълчахме. Аз се замислих за състоянието на нещата, а Тейлър прелисти книжката на Катул, после вдигна очи и се огледа. Вероятно очакваше да чуе плановете ми.
— Кой е този?
Проследих пръста й, който сочеше към двете стари издания в крайчеца на бюрото ми.
— Гръцки драматург на име Софокъл. Чувала ли си за него?
Тя поклати глава, а аз взех книгата със заглавие „Тивански цикъл“.
— Живял е през пети век преди Христа — поясних. — Имаш ли представа преди колко време е било това?
Тейлър само ме погледна и аз продължих:
— Софокъл е написал три пиеси, получили известност като „Трилогията за Едип цар“.
— За какво се разказва в тях?
— Доста сложен въпрос — промърморих, прелистих книгата и спрях на една строфа от „Едип в Колон“, която ми се стори подходяща.
κακων γάρ δυσάλωτος ούδεις
Какво беше това? — попита Тейлър.
— Старогръцки. В превод означава „За злините никой не недостижим“.
— Това ребус ли е?
— Нещо такова. Софокъл е вярвал, че всеки човек се ражда със съдбата си и не може да избяга от нея. Онези, които си въобразяват противното, са просто глупци. Като Едип.
— Едип е бил глупак?
— Той е бил цар. И си е въобразявал, че е господар на съдбата си. Бил е убеден, че може да разреши всеки проблем със силата на интелекта си.
— Но май не се е получило, а? — подхвърли момичето.
— Едип е задавал много въпроси. За съжаление невинаги е получавал верните отговори.
— Каква е поуката от пиесата?
Затворих книгата и се усмихнах.
— В трилогията за Едип има много поуки. Предполагам, че това е една от тях: не задавай въпрос, преди да си убеден, че ще разбереш отговора.
Тейлър протегна ръка и погали корицата.
— Мога ли да я взема?
— Разбира се — кимнах аз и се заех с обясненията. Показах й английския превод на всеки пасаж, обясних й как се ползват обяснителните бележки в края. Тя кимна и сложи Софокъл върху Катул.
— Благодаря. Падам си по тези неща.
— И аз. Карат те да мислиш.
— Искаш ли да чуеш какво си мисля в момента?
— Давай.
— Запитах се: Дали този мъж си има приятелка?
— Много интересно — промърморих.
— Имаш ли си?
— Какво?
— Приятелка.
— Забрави ли какво ти казах току-що за въпросите?
Момичето се усмихна. За пръв път, откакто беше седнала насреща ми, заприлича на дете. На стопроцентово дете. Това ми хареса.
— Какво искаш да знаеш? — попитах.
— Защо вече не излизаш с мама?
— Моля?!
— Тя ми каза, че едно време сте били гаджета.
— Майка ти е омъжена. За втори път.
— Това ни е известно.
— Стига, Тейлър!
Тя се засмя, тялото й се размърда на стола. Забелязах някаква татуировка от вътрешната страна на китката й. Приличаше на плод. Праскова, или нещо подобно.
— Искаш ли да чуеш какво тя каза за теб? — попита момичето.
— Ние сме стари приятели.
— Знам. Искаш ли да чуеш?
Въздъхнах, опрях лакти на бюрото и обхванах брадичката си с шепи.
— Не искам. А ти имаш ли си приятел, Тейлър?
— Сменяш темата, а?
— Точно така. Имаш ли?
Момичето сведе очи и притисна двете книги до гърдите си. Косата й бе разделена на път като на майка й.
— Не се привързвам лесно.