Дадох си сметка, че не биваше да й задавам този въпрос. С десет секунди закъснение, както обикновено.
— Но имаш приятели, нали?
— С някои хора разговарям всеки ден.
— Как наричаш тези хора?
— Хора, с които разговарям всеки ден.
Очите й пропълзяха нагоре към лицето ми. В тях проблесна раздразнение, бузите й поруменяха.
— Искам да ме оставят на мира. Също като теб.
— Като мен ли? — учудих се аз.
— Разбира се. Ти не си женен, работиш за себе си. Струва ми се, че си доста самотен.
Не бях сигурен дали ме напада. Но ако го правеше, то положително се дължеше на озлобление или на стара обида. И в двата случая нямаше проблем. Тя бе дете, а аз бях живял сам достатъчно дълго, за да мога да се справя с всякакви трикове.
— Външният вид понякога лъже, Тейлър.
— Самотният човек често може да бъде открит в най-голямата блъсканица.
— Това пък откъде го взе?
— Сама го измислих.
— Не е зле. Може пък Софокъл да не е чак толкова сложен за теб. Но нека те попитам нещо друго.
— Казвай.
— Обичаш ли сладолед?
— Да.
Каза го с нежелание, но все пак беше „да“. Сладоледът обикновено е достатъчен, за да затвори страницата. Поне за децата. При възрастните не е толкова лесно.
— На ъгъла продават най-хубавия сладолед в града.
Изправих се. Момичето ме последва със Софокъл и Катул в ръце. Изгасих лампата и излязохме. Тейлър проговори някъде към средата на коридора.
— Забрави да заключиш.
Едва се въздържах да не изругая. Върнах се и заключих. После двамата тръгнахме към сладкарницата.
16
Насочихме се към „Бобтейл“ — старо заведение на ъгъла на „Бродуей“ и „Сърф“. Вътрешността му беше почти запълнена от продълговат мраморен бар, зад който шеташе персоналът с бели престилки. Отзад приготвяха прекрасен ръчно разбит сладолед. Тейлър си поръча шоколадов със сода. Човекът зад бара взе една висока чаша с емблемата на „Кока-кола“, постави я под металната фуния и натисна ръчката. Една трета от чашата се напълни с течен шоколад. Върху него кацнаха три големи топки сладолед, полети с газирана вода от автомат с черна дръжка. Човекът разбърка сместа с дълга лъжичка и прибави към нея разбита сметана с черешка отгоре. Тейлър улови чашата, която се плъзна по мраморния плот, и ловко свали опаковката на дълга сламка. Отново ми заприлича на дете.
— Ти няма ли да си вземеш нещо?
Поръчах си топка ванилов сладолед в порцеланова чаша. Това я успокои и тя доволно заби сламката в коктейла си. Три минути по-късно сламката й опря в дъното на чашата. Помолих бармана за лъжица и й я подадох. Тя старателно обра сладоледа, останал по дъното.
— Хубав беше.
— Нали ти казах?
Тейлър отмести чашата и се обърна към мен.
— А сега ще поговорим за мама, нали?
— Разбира се.
Станах и я поведох към една масичка до прозореца. Настанихме се на столове, изработени от тънка бяла тел. Четиринайсетгодишната хлапачка остана на бара заедно със сладоледа си. Пред мен отново седеше Тейлър Удс — дете с проблемите на възрастен човек.
— Явно си на мнение, че майка ти има проблеми — рекох. — Разкажи ми за тях.
— Тя каза, че знаеш.
— За втория ти баща?
— Аха.
За пръв път усетих пукнатина във фасадата. Появи се като леко потрепване в гласа, после в долната й устна и се настани в очите. А те се сведоха към пода.
— Харесваш ли втория си баща?
Слабичките рамене леко се присвиха. Но и това беше достатъчно.
— Страхуваш ли се от него?
Тя поклати глава.
— Страхуваш се за майка си?
Мълчание.
— Няма нищо лошо да се страхуваш за майка си, Тейлър. За себе си също.
— Не съм казала такова нещо.
— Добре.
— Не се страхувам от него. — Замълча за миг и добави: — Но ти няма да ме разбереш.
Помислих си за човека, който преди години се наричаше мой баща. За мъртвешката тишина в един апартамент, нарушена от стъпки пред вратата и приглушени гласове в антрето. Заплашителни и опасни шумове, които карат десетгодишното момче да пропълзи през кухнята и да се измъкне навън, под лъчите на залязващото слънце. Скитах по улиците на квартала до късно, прибирах се чак след полунощ, след като на няколко пъти се осведомявах за часа от случайни минувачи. Когато пораснах, стана по-лесно. Пак бродех по улиците. Слушах Брус, пиех бира и се биех с когото ми падне. За мен това беше нормално. Знаех значението на думичката „татко“ по-добре от другите деца. Много повече от това, което би трябвало да знае хлапето срещу мен. Или поне така си мислех.