— Той какво прави на майка ти, Тейлър?
Тя погледна навън, към оживлението на Бродуей. Покрай витрината мина млада двойка, хванати за ръце. Помежду им имаше количка с бебе. Изглеждаха щастливи, но моята малка приятелка явно не забеляза това. Тя леко въздъхна, избърса една сълза от бузата си и очевидно се ядоса на слабостта си.
— Убива я — промълви. — Убива мама малко по малко и никой не може да го спре.
Пукнатината отново се появи. Прекалено широка, за да бъде пренебрегната. Непосилна за дете, което иска да я премахне в движение. Сълзите рукнаха. По бузите, надолу към брадичката, а оттам на масата. Останах с впечатлението, че когато е само, това момиче плаче много и изобщо не му пука от този факт.
— Кога за последен път? — попитах.
Тя взе една салфетка и издуха носа си. Погледнах към момчето зад бара. Още един тийнейджър. Притиснал джиесема към ухото си, той беше забравил целия свят.
— Постоянно — промълви Тейлър. — Понякога всеки ден. После настъпва пауза, след която става още по-лошо. Понякога съм сигурна, че ще умре. Но тя оживява, поне засега.
Прииска ми се да докосна ръката й. Но вместо това потърсих начин да се измъкна.
— Прибери се у дома, Тейлър. Не казвай нищо на майка си. Скоро ще се отбия да поговоря с нея.
— Кога?
Сълзите пресъхнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Тя избърса лицето си, сгъна салфетката и я постави на масата.
— Когато го няма — отвърнах.
— Следващата седмица със сигурност няма да го има. В сряда или четвъртък вечерта.
— Откъде знаеш?
— Ще бъде в центъра, на някакво тържество на кмета. Мама трябваше да ходи с него, но се разболя.
— Какво означава това?
Тейлър вирна брадичка, очите й се присвиха. Изведнъж престана да прилича на майка си.
— Означава, че снощи се прибра у дома и размаза лицето й. Няма как да я покаже на колегите си.
— Много ли е зле?
— За какво мислиш, че съм тук?
— Добре — кимнах аз. — Другата седмица ще се отбия и ще помислим за някакъв план.
— Аз вече имам план — каза тя.
— Какъв?
— Ти ще го убиеш — обяви с равен глас Тейлър. Все едно Джони Удс вече е труп, а тя само съобщаваше новината.
— Никой никого няма да убива, Тейлър. Ясно ли е?
Момичето отново вдигна глава и аз изведнъж изстинах.
— Ти няма да си в къщата. Не знаеш нищо.
Придърпах стола си напред, нарушавайки личното й пространство.
— Нима си въобразяваш, че е толкова лесно да убиеш някого?
Раменете й се свиха.
— Не е, повярвай ми. Майка ти знае ли за това?
Тя поклати глава.
— Добре. Другата седмица ще поговоря с нея. Дотогава няма да предприемаме нищо.
Помислих, че отново ще се разплаче. Или ще навлезе в подробностите на плана за вкарването на един куршум в главата на Джони Удс. Не се случи нито едното, нито другото. Тейлър стана и излезе на улицата. Платих сладоледите и я последвах. Чакаше ме на ъгъла. Нямаше какво повече да си кажем и аз я качих в едно такси. Продиктувах адреса на шофьора и му платих таксата плюс двайсетачка отгоре. После тръгнах пеша по Бродуей. Мислех за младата си приятелка и за убийството, което беше замислила.
Много хора не биха приели сериозно заплахите на едно четиринайсетгодишно момиче. Но аз не бях от тях. Детето може да натисне спусъка толкова лесно и спокойно, колкото всеки друг. Понякога дори по-лесно. Знаех го, защото ми се беше случвало. Почти.
Нощем винаги беше най-зле. Особено когато допусках грешката да заспя, преди да се е върнал. После той се прибираше и тръгваше да ме търси. Нещата бяха малко по-добре, когато по-големият ми брат Филип беше там. Дори когато го сритваха да си трае.
И в двата случая старецът получаваше това, което иска. Караше ме да застана във всекидневната и ме оглеждаше. Достатъчно близо, за да усетя алкохолния му дъх. Днес вече знам, че така мирише алкохолът. Но тогава си мислех, че така мирише боят. В комбинация с дъх на цигари, пот и страх. Моят старец се страхуваше от почти всичко голямо в живота. Това беше първопричината да бъда там, във всекидневната. В три сутринта. Никакъв страх от страна на татко. Там той държеше нещата под контрол.