— Така ли мислиш?
— О, да. Направо те сърби, Кели. Само че вече нямаш значка, с която да се почешеш.
— Благодаря, Фред. Това ще си го запиша. Но следващия път си дръж езика зад зъбите.
— Не се тревожи! — изръмжа Фред, очевидно ядосан от мисълта, че някой може да се усъмни в журналистическия му морал. Същият, за който само преди десет секунди беше признал, че е престъпил.
— Добре, Фред. Трябва ми малко повече информация.
— Знаех си аз!
— Няма да боли, обещавам ти. Някогашен репортер на „Сън-Таймс“, казва се Роулингс Смит. Познаваш ли го?
— Това има ли нещо общо с моя материал?
— Би могло да има.
Джейкъбс се замисли за миг. Явно се питаше как да се добере до сензационната новина без моя помощ.
— Той е в Джолиет. Работи във вестник, който се казва „Таймс“.
— Никога не съм го чувал.
— Не е точно като „Ню Йорк Таймс“. Няма никакъв рейтинг в Джолиет. А това не е хубаво.
Ново смукване от цигарата, последвано от хрипове в белите дробове.
— Как се е озовал там? — попитах.
— Не съм сигурен.
— Не си ли чул нещо?
— Чувам куп неща.
— Лоши?
— Ако са добри, хора като мен изобщо не ги чуват.
— Никакви подробности, така ли?
— Мислиш да се срещнеш със Смит?
— Още не съм сигурен.
— Попитай го сам. Аз не го познавам и не желая да се забърквам.
Реших, че това поведение е достойно. Поне за човек като Джейкъбс.
— Благодаря, Фред. Ще ти звънна, ако се добера до нещо.
Затворих, а после набрах „Справки“ и поисках указателя на Джолиет, щата Илиной. Оказа се, че в него няма абонат на име Роулингс Смит. Набрах номера на „Джолиет Таймс“. Сънлив женски глас отговори чак на петото позвъняване. Обясних, че репортер на име Смит ми е оставил визитната си картичка, за да ме интервюира. Жената ме информира, че въпросният репортер работи само през уикенда и ще бъде в редакцията след девет. Усмихнах се за втори път, станах от леглото и започнах да се обличам.
Джолиет се намира на около шейсет километра от Чикаго. Затворът беше единствената му забележителност. Нали помните Джолиет Джейк от „Блус Брадърс“? Той беше лежал в местния затвор „Стейтвил“, събрал под един покрив две хиляди от най-гадните обитатели на щата Илиной. Насочих колата покрай високите му стени и продължих напред. Редакцията на „Джолиет Таймс“ се намираше в центъра на града. В дъното на празния нюзрум имаше остъклена кабинка, а в нея се беше настанил старият криминален репортер, който ми трябваше.
— Викай ми Смити — рече той.
Съгласих се.
— Благодаря, че ми отделяте от времето си, Смити.
Бях му се обадил предварително с молба да си поговорим. Той не попита защо и аз не му казах. Сега беше тук и чакаше продължението.
— Нямаш проблем, мистър Кели. Какво мога да направя за теб?
Представих си го трийсет години по-млад. Кестенява коса, остри черти и сини очи, искрящи от интелигентност. Днес това отдавна го нямаше, погубено от алкохола и цигарите. Един живот, тотално разбит от новините и късите срокове.
— Интересува ме една ваша статия.
— Цял живот съм бил репортер, синко. Написал съм много материали.
Смити изглеждаше леко разочарован, а аз се почувствах леко тъп. Репортерът издърпа най-долното чекмедже на бюрото си, извади кутийка „Бъд“ и напълни една водна чаша. Ентусиазмът му изобщо не намаля от факта, че в чашата имаше повече топла пяна, отколкото бира. Ръката му я наклони в моя посока, после я поднесе към устата. Половината от съдържанието й изчезна.
— През уикендите шефовете не обръщат внимание на тези неща и аз се възползвам — обясни Смити. — Искаш ли?
— Не, благодаря. Между другото, как се озовахте тук?
— Имаш предвид този рай?
— Сигурен съм, че си има и добри страни.
Той наля остатъка от бирата в чашата си и изчака пяната да спадне. Аз чаках заедно с него.
— Е, не е точно това, което човек си представя за завършек на кариерата си — поде Смити. — Бях на трийсет и две, по дяволите. Преди цели трийсет години!
Седна на ръба на стола и преметна крак върху крак. И двата кльощави. Обувката му увисна във въздуха и започна да отмерва някакъв ритъм, който звучеше в главата му.
— Трийсет и две… Собствена рубрика в „Сън-Таймс“, телефонни обаждания от Ню Йорк. От „Нюзуик“ ми бяха хвърлили око. Знаеш ли, че бях номиниран за „Пулицър“?