В очите му проблесна нещо като предизвикателство.
— Не, не знаех. Моите поздравления. — Казах тези думи с неутрален глас, за да поддържам разговора. Старецът не беше глупак и без съмнение разбираше, че изобщо не ме интересува неосъществения му „Пулицър“. Освен това знаеше, че съм длъжен да слушам, и продължи:
— От Първи общински съвет замириса на корупция. Съветникът се казваше Франк Реймънд.
— Чувал съм това име, но нищо повече — вметнах аз.
— Това беше преди твоето време — кимна репортерът. — Беше от старомодните фукльовци — лимузини, копринени костюми, пури и всичко останало. По онова време Първи общински съвет беше задръстен от евреи. Май е така и до днес.
Кимнах, но Смити не ми обърна внимание и продължи:
— Както и да е. Но този Франки си падаше по секса. За съжаление с малки момиченца.
— Чакай — вдигнах ръка аз. — Помня този случай.
— Така и очаквах — изкикоти се старият репортер.
— Някъде около 1975-а.
— Точно така. Дори успях да го щракна с едно дете. Разбира се, в онези години не използвахме снимките по начина, по който го правят днес.
— Обзалагам се, че е така.
— Хвърли едно око на изрезките. Материалът не слезе от първа страница в продължение на две седмици. Отначало бяха само сексуалните му предпочитания, но после той пропя и това доведе до разбиването на най-голямата верига за детска порнография в Средния запад. Ченгетата ме захранваха с информация през цялото време, защото аз бях този, който ги светна за Франки. И попаднах сред номинираните. По дяволите! След този материал беше приет нов закон за детската проституция.
Погледът на възрастния мъж се вдигна към рамото ми и продължи нагоре. Оставих го на спокойствие със спомените.
— Франки го заключиха за две години — промълви след кратката пауза той. — На лек режим, в един от онези затвори, дето приличат на кънтри клубове.
— Какво беше неговото мнение по въпроса?
— Така и не получих възможност да го попитам. Глътна една порция белина месец след като влезе в затвора.
Смит се закашля и се изхрачи върху една салфетка. Разгледа внимателно храчката, после сгъна салфетката и я прибра в джоба си.
— Оказа се, че това беше върхът в кариерата ми. По онова време бях убеден, че тя едва започва, но се оказа, че това бил краят.
— Как се озовахте тук? — отново попитах аз. Но този път получих отговор.
— Летях нависоко още година-две. От кметството ме обичаха главно защото си мислеха, че съм тяхна собственост. Всъщност хората на Уилсън първи ме насочиха към Франки. Не този Уилсън, който управлява в момента, а баща му. Беше съветник в Десети общински съвет.
— Чувал съм за него.
— Разбира се, че си чувал. Червендалест, побелял, с пръстен на кутрето. Не успя да стане кмет, но управляваше градския съвет на Чикаго през седемдесетте. Както и да е. Та той искаше да осигури председателския стол в Първи общински съвет за свой човек, но Реймънд му попречи.
— И затова той го хвърли на пресата?
— По-специално на мен. Проверих внимателно сигнала. Но всичко беше истина и затова приех.
Кимнах и се замислих за Фред Джейкъбс — за зелените му панталони и бели чорапи, за двата му пулицъра. В Чикаго нещата трудно се променят.
— Бяхте ли близък с бащата?
— Никой не беше близък с негово превъзходителство. Но за известно време имах един телефон, на който можех да го търся. После се озовах в черния списък.
— Как?
— Няма да повярваш.
— И все пак?
— Стана заради пожара. Онзи, големия пожар от 1871-ва.
Наострих уши.
— Чувал съм за него.
— Разбира се, че си чувал. Ела, ще ти покажа нещо.
Репортерът стана и ме поведе по покрит с линолеум коридор. Влязохме в някаква задна стаичка, запълнена с кашони. До вратата имаше дървена кантонерка — от онези, които бях виждал като дете в обществената библиотека. Смити издърпа второто чекмедже и извади някаква папка.
— Ей тази статия — промърмори той. — Да четеш и да плачеш. Тя е моят билет за страната на неудачниците.
Изрезката беше поставена в пластмасова папка. Същата, която бях измъкнал от хранилището в историческото дружество и която беше станала причина да се разходя до Джолиет. Опипах копието на дружеството в джоба си и прочетох заглавието на глас: