ЗАБРАВЕТЕ КРАВАТА НА О’ЛИЪРИ.
МАЙ БИКЪТ НА УИЛСЪН Е РИТНАЛ ГАЗЕНИЯ ФЕНЕР
Подзаглавието отдолу гласеше:
Две стари фамилии замесени в конспирацията около големия пожар в Чикаго.
— Изглежда съвсем невинно — промърмори Смити и запали цигара. — Просто една стара история, на която попаднах. Налудничава хипотеза, измислена не от друг, а от Майки Фин!
— Кой Майки Фин? Онзи от популярния лаф „Да ударим по едно при Майки Фин“?
— Именно. Той е бил от Чикаго, не знаеш ли?
Поклатих глава. Смити изпусна облак синкав дим и махна парченце тютюн от езика си.
— Метър и петдесет, собственик на кръчмата „Самотна звезда и палмова градина“. Хубаво име, а? Чак в дъното на улицата, известна като „Алея на уискито“.
— „Алея на уискито“?
— Днес там се намира Чикагската градска библиотека. Както и да е. По онова време Майки бил просветител. Учил местните хлапета как да измъкват портфейли, а после ги е пускал между пийналите си клиенти.
— Срещу съответния дял, предполагам.
— Истински герой от „Оливър Туист“. Изобретил специално питие, мръсникът. Нарекъл го „Специалитетът на Майки Фин“. Когато някоя от сервитьорките докладвала за клиент с дебела пачка, човекът незабавно получавал едно питие гратис, независимо дали го иска, или не. После се събуждал на някоя тъмна уличка без портфейл и без пари. И то при положение, че Майки е проявил великодушие.
— Типично за Чикаго — кимнах аз.
— Шантав град — промърмори Смити, пое нова порция рак и я изпусна обратно под формата на тютюнджийска кашлица. — Господи, как ми липсва понякога!
Той хвърли фаса на пода и го смачка с обувката си.
— Добре, достатъчно. Вероятно искаш да разбереш как Майки попада в материала ми.
— Бъдете така любезен.
— Ето как става работата. Някъде около 1895 година Майки Фин пуска слух, който бързо се разпространява из града. А именно, че големият пожар е бил подпален от Чарлс Хюм — по онова време собственик и издател на „Чикаго Таймс“. През 1872 година той става кмет и възстановява града. Фамилията Кели е ирландска, нали?
Кимнах.
— Такъв е бил и Майки Фин. Сега е моментът да ударя един „Джеймисън“, ако разполагах с тази марка. Но това време отдавна отмина.
Извадих две кутийки топла „Бъд“ от бюрото на репортера. Смити одобри идеята и измъкна шише бърбън „Тен Хай“. То беше без капачка, но репортерът не се смути от този факт, допълни чашите с бира и изгълта своята. Аз отпих от моята. Той любезно ме изчака да преглътна и продължи разказа си:
— Хюм ненавиждал ирландците. Знаеш ли, че написал уводна статия, в която призовавал градските власти да ограничат притока на имигранти, като ги избесят на уличните стълбове?
— Звучи далновидно — рекох. — Но къде тук се вписва фамилията Уилсън?
Репортерът вдигна ръка, призовавайки ме към търпение.
— Прапрадядото на сегашния кмет, който носи същото име. Джон Джулиъс Уилсън.
— Поредната семка на клана.
— Така е. През 1870-а той е дрипав ирландец, току-що слязъл от кораба. Като хиляди други. Но не съвсем. Според Майки Фин току-що излюпеният имигрант Уилсън се сприятелява с мистър Чарлс Хюм. Влиятелен приятел, който му предлага да се залови с недвижими имоти.
— И?
— Уилсън става подставеното лице, което започва да изкупува терени за Хюм и „Таймс“. Главно в ирландската част на Чикаго.
— Където се намира и оборът на О’Лиъри?
— Точно така. Изкупуват земята на безценица и…
— Решават да я прочистят с помощта на пожар, а после да я продадат на висока цена.
— Именно — усмихна се репортерът. — А същевременно да изгорят и ирландците. Казах ли ти, че Хюм е мразел ирландците?
— Да. И аз си го отбелязах. Но Джон Джулиъс Уилсън също е бил ирландец.
— Което не означава, че е давал мило и драго за зеления цвят на знамето — отвърна възрастният репортер и забарабани по птичата клетка, която би трябвало да се нарича гръден кош.
— Тенденция, която вероятно не е избледняла с течение на времето — отбелязах аз.
Смити подсвирна през една дупка в зъбите си, след което изплю останалата част от историята.
— Осми октомври 1871 година. Плановете са на масата, клечката е драсната. Но възниква един проблем.
— Вятърът? — вдигнах глава аз.
— Браво, младежо. Знаеш си урока. Да, вятърът… Със скорост шейсет километра в час. Огънят обхваща целия град. Изпепелява го до основи. Но хората, за които говорим, излизат от ситуацията ухаещи на рози.