— Значи Уилсън и Хюм са забогатели, така ли?
Смити сви рамене.
— Фин не е особено прецизен с числата, но твърди, че всеки от тях е изкарал по един милион долара.
— Но това ги е превърнало в…
— В Чикаго? През 1871-ва?
— Основите на една империя — промълвих аз.
— Ето го доказателството — кимна Смити и махна към голямата снимка в ъгъла. На нея беше запечатан внушителният градски център на Чикаго. — В общи линии това написах в онзи материал през 1978 година. Без да засягам произхода на парите. Стилът беше лек и забавен, като за неделно издание.
— Но не повярвахте, нали?
— На какво да повярвам? Пуснахме го на първи април, Деня на шегата. Редакторът прецени, че ще предизвика достатъчно смях.
— Ама не стана така.
— Не съм разговарял с никого от петия етаж преди публикацията. Нито пък си направих труда да проверя кого ще настъпя. — Смити издърпа изрезката от плика и погали пожълтялата хартия.
— Как реагираха?
Усмивката на стареца се разкриви, от устата му излетя лека въздишка.
— Една вечер се прибирах от работа след късно дежурство. Спрях на един светофар между „Чикаго“ и „Холстед“. Изведнъж засвяткаха сини лампи, завиха сирени. Ченгетата ме обвиниха, че съм пиян. После претърсиха колата ми.
— Дрога? — вдигнах вежди аз.
— Не. Аз пия бира и уиски. Днес малко повече. Може би защото наближавам неизбежната дупка в земята. В онези дни беше друго. Дори изневерих на съпругата си. Връзката ми продължи по-малко от шест месеца. Но дрога? Не! Никога през живота си. Щеше да им бъде доста трудничко да го докажат.
С наближаването на финала Смити видимо се стегна. Аз го погледнах в очите и окуражително кимнах.
— Вкараха ме в дранголника. По едно време влиза онази невестулка прокурорът. Той е главният мръсник.
— Джералд О’Лиъри?
— Позна. Гледам, че носи в найлонов плик полуавтоматичен пищов, двайсет и пети калибър. По онова време им викаха „Специалитет за събота вечер“. Май и днес им викат така. О’Лиъри заяви, че са го намерили под седалката в колата ми. Бил използван при въоръжен обир с изнасилване, станал само на три пресечки от мястото. Разбира се, жертвата вече ме беше разпознала на снимка. По-късно разбрах, че е обикновено момиче, работничка в някаква фабрика. Предполагам, че лесно са я обработили.
— Той предложи ли ви сделка?
— О, да. И ми обясни защо я предлага. Предупреди ме да си държа задника далеч от пожара, за да не се опаря отново. И се усмихваше, негодникът! Сигурно му е било много смешно!
Представих си как младият О’Лиъри се докарва на стария кмет и разпъва на кръст Смит.
— Аз напуснах „Сън-Таймс“, а те свалиха обвиненията — обобщи възрастният репортер. — Разбира се, направиха нужното жена ми да разбере всичко. В резултат тя ме напусна заедно с двете ни деца, след десетгодишен брак. Аз си прибрах пишещата машина и хванах пътя. Такава беше сделката. Един живот да отиде в канала.
— Нямахте ли оферти от другите големи вестници?
— По онова време на петия етаж имаше една доста популярна приказка: Намрази ли те старият Уилсън, ще те мрази до гроб. Пуснаха новината където трябва и аз станах прокажен. Никой не искаше да ме вземе на работа. В крайна сметка се озовах тук. Не знам как. Не зададох никакви въпроси. Трийсет години по-късно редовно си получавам чека. Пия си бирата, размразявам си вечерята и зяпам И Ес Пи Ен. Май това е всичко, което очаквам от живота.
— Страхотна история.
— Става за филм — кимна Смити. — Освен ако не си принуден да я изживееш.
Допих бирата си и станах. Възрастният човек стори същото.
— Но защо са ви причинили това?
— Това е въпросът, нали? Цялата им банда се парализира от страх заради един слух. Дело на шибания Майки Фин.
— Сигурен ли сте в това? — вдигнах вежди аз.
— Кой знае — сви рамене Смити. — И на кого му пука? Стари работи. Всъщност ти защо изобщо се появи тук?
Бюрото помежду ни беше отрупано с архивни материали, изрезки и ръкописни бележки. Някъде сред тях се криеше заплахата. Достатъчно сериозна, за да уплаши влиятелни хора. Достатъчно сериозна, за да разбие кариерата, а след това и живота на човека срещу мен. Извадих копието на статията му от джоба си и го поставих най-отгоре върху купчината. Смити го погледна, след това вдигна очи към мен.