— Значи през цялото време си знаел, а?
Кимнах, а след това му разказах за старите поземлени архиви и за компанията, носеща инициалите на Уилсън.
— А корпоративните архиви са изгорели в пожара, нали? — попита Смити.
— Така каза моят човек.
Смити докосна с палец долната си устна. Усетих как инстинктите му се пробуждат.
— Много удобно — промълви той. — Ако в тази история има някаква истина, те би трябвало да прехвърлят собствеността в други ръце непосредствено след пожара. А не да правят компания с инициали Дж. Дж. У., която започва да изкупува имоти.
— И цялата работа щеше да се потули.
— Напълно възможно. След пожара е царял пълен хаос. Я седни!
Смити придърпа два стола към компютъра и пръстите му затичаха по клавиатурата.
— Мога да вляза в корпоративните архиви на Илиной — поясни той. — Я да видим дали ще открием твоята фирма.
Набра инициалите Дж. Дж. У. и зачака. Не след дълго на екрана се появиха няколко реда.
— Единствената компания с инициали Дж. Дж. У. е създадена през 1983 година — обяви той. — Търгува с килими.
— Не са нашите хора.
— Не са — кимна Смити и се обърна да ме погледне. — Твоята компания май е изчезнала. — Дишаше с известно затруднение и това го принуди да посегне към чашата.
— Добре ли сте? — попитах.
— Разбира се. Но отдавна не бях изпитвал тая тръпка. Няма нищо по-възбуждащо от надушването на новина!
— Удоволствие, а?
— Много по-опасно от удоволствие, синко. Поне от моя гледна точка.
Смити остави чашата. Атмосферата внезапно се затопли. Сякаш бе направено предложение, което нямаше начин да не бъде прието.
— Нека ти задам един въпрос — погледна ме той. — Защо ровиш в тая работа? Искам да кажа, че ако е вярна, от нея ще излезе страхотен материал.
— Мислите, че има и още нещо?
Смити кимна.
— И много ви се ще да го откриете?
— Някой е умрял, нали?
— Наистина ли мислите, че биха стигнали до убийство?
Смити облиза пресъхналите си устни, отпусна ръце и промърмори:
— Ела.
Заведе ме обратно в стъклената си кабинка. В нюзрума се беше появил някакъв репортер, който чукаше на компютъра в дъното. Смити прибра уискито, извади ключ и отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Надникнах вътре и зърнах черното дуло на револвер 38-и калибър със сиво тиксо около ръкохватката.
— Незаконен и нерегистриран — промърмори той. — За притежанието му дават най-малко година затвор, ефективно. Но аз го нося навсякъде. Откакто напуснах Чикаго, не се разделям с него.
— От трийсет години?
— Добра идея според момчетата, които ме изпратиха. Не знам дали искаха да ми направят услуга, или просто да ми отнемат съня. — Брадичката му леко клюмна надолу. — Но ето го тук.
Затвори чекмеджето и превъртя ключа. Сякаш с това въпросът приключваше. Но миналото не си отива толкова лесно.
— Имам и още нещо, което може би представлява интерес за вас, Смити — промърморих аз и извадих листчето от джоба си: — Да сте чували за тази книга?
— „Историята на големия пожар в Чикаго“ от Тимъти Шийхан — прочете старецът, почеса се по брадичката и поклати глава: — Не, не бих казал.
Кимнах с глава и зачаках. Смити не попита какво общо има книгата.
— Благодаря за помощта — рекох и протегнах ръка.
— Няма проблеми, синко — стисна я той. — Обади се, ако ти трябва нещо друго.
— Наистина ли?
— Разбира се. Само за две неща искам да те помоля: първо, не споменавай името ми. Вече ти казах, че не искам нищо друго освен една хубава дупка в земята, в която да легна с достойнство и без много шум.
— А второто?
— Ако си решил да заковеш петия етаж, не спирай на половината път. Сториш ли го, те ще ти хапнат топките на закуска и ще умрат от смях.
От всичко, които чух от възрастния репортер, в това последното изобщо не се усъмних.
18
Върнах се в града малко след четири следобед. Във фоайето седеше някаква жена с дълго синьо палто и кафяв плик с продукти в краката си.
— Рейчъл Суенсън.
— Уморих се да чакам. Освен това телефона ми го няма в указателя.
— Щях да го намеря.