19
Сосът отначало забълбука, после загоря. И на двамата не ни пукаше. После хапнахме овесени ядки. Направо на килима във всекидневната. Облечена в една от моите ризи, тя пиеше кафе. Аз предпочетох чай. Всичко изглеждаше идеално. Поне засега.
— Мислиш ли, че ще се получи? — попита тя.
— Кое?
— Добър въпрос.
— Защо не оставим нещата да следват естествения си ход? — попитах. — И просто да им се наслаждаваме?
Тя обхвана чашата с длани и подухна кафето. Което, между другото, изобщо не беше горещо. После проговори. Меко, с тих глас.
— Какво знаеш за мен?
— А какво трябва да знам?
— Ами например, че преди няколко месеца се сгодих. Доста прибързано. И глупаво.
— Не знаех.
— Сега вече знаеш — промълви тя, надничайки иззад споделеното си минало.
— Е, добре, знам. Предполагам, че не се е получило…
Тя вдигна лявата си ръка.
— Не съвсем.
— А сега добре ли си?
— Надявам се.
— Погледни ме.
Тя вдигна глава.
— Изглеждаш ми съвсем наред — отбелязах.
— Благодаря.
— Трябва да знаеш, че наистина щях да ти се обадя.
— Вярвам ти — усмихна се тя, наведе се и ме целуна. — Аз просто те изпреварих.
— За което може би ще съжаляваш.
— Защо?
— Заради това, което си говорихме преди малко.
— Кметът? — вдигна вежди Рейчъл. — Аз не се страхувам от него. А ти?
— Да речем, че привлича вниманието ми.
— Правилно. Той е човек, който трябва да ти привлича вниманието. Особено ако разпитва за теб. Вече ти казах, че е безскрупулен тип, който не се спира пред нищо.
— Мислех, че съдиите не бива да се превръщат в политически зверове.
— По принцип не сме такива. Но има и изключения. Работата е там, че няма в какво да обвиним кмета на този град. Той поддържа чистотата на улиците, данъците са ниски (може би чужда заслуга), управлява с желязна ръка. И затваря устата на всички.
— А сега?
— Сега има алтернатива. Съвсем реална алтернатива.
— Нека отгатна: Мичъл Кинкейд.
Петдесет и три годишен, красив чернокож, Мичъл Кинкейд беше завършил право в „Нортуестърн“ — факт, който в академичните кръгове се възприемаше като наличие на изключителни умствени способности. Този човек възнамеряваше да се кандидатира за кмет. Един изключително глупав ход според чикагските стандарти.
— Страната има нужда от хора като Мичъл — промълви Рейчъл.
— Да говорим за Чикаго, ако нямаш нищо против — предупредих аз. — Наистина ли вярваш, че той ще успее да свали Уилсън?
— Познавам го достатъчно добре. Участваме заедно в няколко борда. Набираме средства. Мисля, че Мичъл е съвършен.
Докато изричаше тези думи, лицето й светна. По начин, който намерих за възбуждащ, но едновременно с това и тревожен. Възбуждащ, защото тази жена беше в моя апартамент, облечена само с разкопчана раирана риза. Тревожен, защото изпитваше възхищение към друг мъж, който дори не присъстваше.
— Съвършен, казваш — промърморих.
— Говоря сериозно, Майкъл. Той е добър човек. Умен, честен, умее да сплотява и да бъде лидер. Със сигурност ще го харесаш.
— Мислиш ли?
— Да. Той също ще те хареса. Всъщност възнамерявам да ви запозная.
— Не в момента, надявам се.
— Не, мистър Кели — прошепна Рейчъл и се притисна в мен. — В момента бих желала да ми покажеш и останалата част от дома си.
— Имаш предвид спалнята?
Тя се изправи, на лицето й се появи усмивка. Тръгна напред като човек, който много пъти е бил тук. Последвах я. Всъщност едва се сдържах да не хукна след нея.
20
Отворих очи едновременно с тихото прещракване. Цифрите на будилника се смениха — от 3:03 на 3:04. Топлото тяло на Рейчъл беше притиснато в мен, дишането й беше дълбоко и равномерно. Измъкнах се от леглото. Кобурът ми беше преметнат върху облегалката на близкия стол. Разкопчах го, извадих пистолета и я погледнах. Не беше помръднала. Затаих дъх и се вслушах в нощта. В апартамента имаше някой. Усетих го още преди да се събудя, с някакво шесто чувство. Бях го придобил отдавна, още като ченге. А може би се дължеше и на факта, че достатъчно често се бях промъквал в чужди домове. Не знам, но в апартамента със сигурност имаше човек. Въпросът беше дали е усетил, че съм буден.