— Защо не хапнеш като хората? — попитах след известно време аз.
— Загубих апетит.
Захапал клечка за зъби, детективът разсеяно зяпаше през прозореца. Преди час кръчмите по Ръш Стрийт бяха затворили и улицата бе затрупана с боклук. Иззад ъгъла се заклатушкаха четирима младежи, вероятно студенти, които се насочиха към нас.
— Хубава жена — каза Мастърс, докато сервитьорката поднасяше кафетата и препечените филийки на детектива.
— Моля?
— Имах предвид приятелката ти, съдийката Суенсън.
— По този въпрос ще мълчим — предупредих го аз. — За всичко, което се случи през нощта, най-вече за Рейчъл. Пълно затъмнение!
— По-точната дума е секретност, Кели.
Мастърс сложи малко масло върху една от филийките и остави кафето си да изстине. Студентите нахлуха в заведението и поискаха маса. Сервитьорката ми донесе бърканите яйца, а колежката й настани момчетата в дъното. Мастърс ги изчака да седнат и се върна към нашия разговор.
— Убийството на Брайънт — рече той.
— Вече е убийство? — вдигнах вежди аз.
— Наричай го както искаш. Родригес ми каза, че държиш на връзката с чикагския пожар.
— Колкото повече мисля за нея, толкова по-убедителна ми се струва.
Детективът сипа захар в кафето си. Направи го по старомодния начин — първо в лъжичката, а после в течността. Ръката му със захарницата леко потрепваше. Другата, с лъжичката, беше доста по-зле. Приключил с операцията, той разбърка кафето и отпи глътка.
— Струва ми се, че настъпваш нечии пръсти в кметството, Кели.
— И това те безпокои?
— Никак.
Отговорът дойде прекалено бързо. Така действа човек, който се страхува. Като възрастния репортер в Джолиет. Или упоритите детективи в Чикаго. Сервитьорката се появи с каничка в ръце и допълни чашите ни. Мастърс я изчака да се отдалечи.
— Работата е там, че ми остават година и половина до пенсия — допълни той. — Не ми се ще да я загубя.
— Ясно.
— Наистина ли ти е ясно?
— Така си мисля. Не е нужно да се забъркваш, Мастърс. И за Родригес важи същото.
Детективът кимна и отмести очи. Беше типичен представител на старата школа: квадратна брадичка, сини очи, късо подстригана коса стил „четка“. Приличаше на изрезка от плакат за набиране на полицейски кадри от седемдесетте, забравен прекалено дълго на стената. Пожълтял, с подвити краища, разкъсан на много места и покрит с лепенки.
— Как се чувстваш, Дан?
— Зле изглеждам, нали?
Свих рамене.
Мастърс стрелна с очи сепарето на младежите и попита:
— Какво ти каза Родригес?
— Че преживяваш трудни моменти.
— И нищо друго?
— Изглеждаше доста разтревожен.
Това предизвика лек смях.
— Много добре.
В Чикаго действаше забрана, за пушенето във всички ресторанти, но тя явно не важеше за марлборото на детектива. Той запали, дръпна дима и поднесе чашата към устните си.
— Как са яйцата? — попита.
— Ужасни.
Мастърс кимна и изпусна струйка дим през носа си. Над масата увисна мека димна възглавница. Вдъхнах я с пълни гърди. Лекарските предупреждения да вървят по дяволите. Аз просто обичам дима, независимо дали го поемам в оригинал или втора употреба. За мен това няма значение.
— Родригес не ти е разказал моята история?
— Не.
— Той я знае цялата — рече Мастърс. — Един от малцината, които я знаят.
— Да оставим нещата такива, каквито са — подхвърлих.
Твърде късно. Дан Мастърс искаше да говори. А аз бях готов да го изслушам.
— Случи се преди около шест месеца — започна Дан и направи гримаса в опит да си спомни точната дата. Това ми позволи за пръв път да видя всичките му зъби. Жълтеникави, с поизносени пломби и оголени венци.
— Всъщност точно преди шест месеца, четири дни и — бегъл поглед към ръчния часовник… — И четири часа. Трябваше да поема двойно дежурство. Или поне така си мислех. В участъка имаме една от онези дъски с магнити, които са останали от шейсетте години. Разноцветни метални плочки върху желязна скара, закачена на стената. Използват ги като таблица за дежурствата. Понякога обаче проклетите магнити не действат както трябва. Така стана и в моя случай. Една жълта плочка се беше смъкнала надолу, показвайки че ме чака двойно дежурство. Чак до девет сутринта. Но на практика се освободих в един.