— И се прибра у дома по-рано от очакваното.
— По-рано от очакванията на съпругата ми.
Усетих накъде отива работата и ми стана неприятно. Особено след случилото се. На всичкото отгоре в шест часа сутринта в закусвалня „Темпо“.
— Живеехме в хубав апартамент на Линкълн Скуеър. Един от новите блокове в близост до Уелс Парк, сещаш ли се?
— Разбира се.
— Прибрах се малко след два. Живеехме на втория етаж. Бях сигурен, че Мишел спи, затова изкачих стълбите, без да вдигам шум.
Мастърс отпи поредната глътка кафе. Сервитьорката донесе сметката и той я изчака да се отдалечи.
— Знаеш ли какво остана запечатано в съзнанието ми, Кели?
— Какво?
— След двайсет и две години брак чуваш жена ти да изрича името на друг мъж и го изрича по много особен начин. Това го запомняш, нали? А заедно с това осъзнаваш, че животът ти вече никога няма да бъде същият. Всичко в дома ти ще звучи и мирише по друг начин. Животът ти се разделя на две — преди и след този миг. Нищо друго няма значение. Всичко избледнява.
Детективът завъртя брачната халка на лявата си ръка. Всъщност нея я нямаше. Останала беше само избелялата кожа на мястото й.
— Какво си направил, Дан?
Мастърс дръпна от цигарата си толкова яко, че огънчето почти опари устните му. Или на мен ми се стори така. После я пусна в чашата.
— Същото ме попита и Родригес. Ти как би постъпил? Като ченге, нали? Измъкваш пистолета!
Оръжието му изтрака на масата. Тежко желязо, 40-и калибър, с дебел слой смазка върху синкавата цев. Грижливо поддържано оръжие, готово за употреба.
— Отидох в кухнята, откъдето също чувах всичко. Мишел и мъжът бяха в спалнята. Държах пистолета в ръка и гледах вратата. Мислех да вляза, но изведнъж ми стана студено. Обърнах се и излязох. Спуснах се по стълбите. Седях в колата, докато онзи си тръгна. Това стана малко след пет сутринта. Отпуснах й десетина минути и се прибрах. Тя само ме погледна и се разрева. Веднага разбра всичко.
От дъното на помещението долетяха викове. Студентите крещяха поръчките си. Мастърс затвори очи. Лицето му беше покрито с двудневна четина. Лицевите му мускули потрепнаха, очите му се отвориха.
— Седнах на кухненската маса и я прегърнах. Още ме обичаше, но и двамата знаехме, че всичко е свършено. После престана да плаче и попита искам ли да закуся. Казах „не“. Попита дали искам да спя. Пак казах „не“. Така и не стъпих повече в спалнята.
Погледна към студентите в дъното и продължи:
— По-късно през деня отидохме в центъра и попълнихме съответните документи. След два месеца се разведохме. Оставих й всичко. Всъщност единствената ни собственост беше апартаментът, но на мен той не ми трябваше.
— Къде живееш сега?
— На „Ласал“. Държа под наем мебелиран апартамент.
— Как е?
— Ти как мислиш? — сви рамене Мастърс и се надигна. — Извинявай за момент.
Един от младежите се насочи към служебната маса. Риза с разтворена яка под яркочервен пуловер, бежов панталон. Сервитьорката му каза да се връща на мястото си, но момчето държеше да си поръча палачинки. Тя повтори думите си и му обърна гръб. Но той явно не беше свикнал да го пренебрегват.
Мастърс се изправи до него в момента, в който ръката му легна на рамото на жената. Рязък удар в тила го отхвърли към стената, а оттам на пода. Преди някой да реагира, Мастърс се наведе и изви китката му. Младежът се озова на колене, ругаейки на висок глас. Натискът върху китката му се усили — нагледна демонстрация на съотношението между подчинение и болка. Той не беше глупав и веднага разбра, че е по-добре да млъкне. Компанията остана на мястото си. Кандидати за герои липсваха. Пристъпих натам, просто за всеки случай.
— Платиха ли си сметката? — изръмжа Мастърс, обръщайки се към сервитьорката, която беше някъде по средата между кухнята и припадъка. Тя бръкна в джоба на престилката си и извади лист хартия.
— Тъкмо щях да им я нося.
Мастърс кимна с глава към компанията.
— Иди да си прибереш парите, госпожо.
Тримата внезапно изтрезнели колеги на пострадалия хвърлиха няколко банкноти на масата. Предполагам, че бяха достатъчни за една безплатна порция на приятелчето им. Всъщност това би било справедливо.