— Прибра ли ги? — подхвърли през рамо Мастърс.
Жената кимна и той пусна младежа, който не беше издал нито звук. Вероятно беше отличен студент.
— Вземайте си дрешките и изчезвайте! — изръмжа детективът. — Не само от заведението, но и от квартала!
Палецът му се стрелна към мен.
— Този човек е полицейски служител. Ако още веднъж ви види наоколо, ще се озовете на задната седалка в патрулката! А сега се махайте оттук! И да не съм чул дори звук!
Две минути по-късно отново бяхме в сепарето, освободени от присъствието на студентите.
— Нищо им няма — промърмори Мастърс. — Млади и пийнали, нищо повече. В това няма нищо лошо.
Сметката ни лежеше на масата, сгушена между корици от зелена кожа с емблемата на „Темпо“.
Мастърс напъха някакви банкноти и ги връчи на сервитьорката, без да се вслушва в протестите й.
— Извинявай за тъжната история, Кели. Не знам защо ти я разказах.
— Ще се оправиш ли? — попитах аз.
— Стъпка по стъпка. А, сетих се защо ти я разказах…
— Защо?
— Обичаш ли да си сам?
— Не мисля много по този въпрос — свих рамене аз.
— А трябва. Човек не бива да свиква със самотата. Съдийката е добра жена. Би трябвало да се замислиш.
— Тъй ли?
— Тъй. Добри жени не се срещат често. А още по-трудно е да ги задържиш. Трябва да се постараеш.
Напуснахме закусвалнята и спряхме на ъгъла. Мастърс предложи да ме закара, но аз предпочетох да се разходя.
— Както искаш — кимна той. Хладният въздух превръщаше дъха му в пара. — Дръж ме в течение за оная работа около кметството.
— Ще се наложи да направя едно посещение на петия етаж — рекох. — Още тази седмица. Искам да си поговоря с Джони Удс.
Детективът кимна и отключи колата си.
— Дръж ме в течение — повтори той.
Колата му се отлепи от тротоара и потегли. Мебелираната квартира на Ласал Стрийт беше на три преки оттук. Щеше да се заключи вътре и да удари три-четири чаши джин. Денят щеше да се проточи, докато се превърнеше в нощ. Мастърс щеше да прочете вестника, да погледа телевизия и да се запита какво ли става с Мишел. Може би щеше да излезе да вечеря някъде, може би не. Далеч по-лесно бе да си стопли някоя консерва. После щеше да си легне, да затвори очи и да заспи. За да повтори всичко на другия ден.
Стана ми мъчно за Мастърс. Помислих си, че трябва да го наглеждам по-отблизо. После си помислих за своя апартамент. И за собствения си живот. Може би не беше толкова празен. Все още не.
23
В много отношения петият етаж на кметството приличаше на четвъртия, а още повече на шестия. Разликата се усещаше в атмосферата. Мимолетни изблици на амбиция, лек полъх на сребролюбие, тихи стъпки на посредници, предлагащи и приемащи услуги. Понякога успешно, понякога не, но винаги на линия. Защото това беше същността на петия етаж. Център на интригите, поместен в каменна сграда, издигаща се насред живия град от плът и кръв. Една врата в средата на дългия коридор беше от съществено значение. Обикновена дървена врата, боядисана в кафяво. Абсолютно същата като тази един етаж по-долу, зад която се намираше отдел „Планиране“, копие на друга — но на шестия етаж, където се трудеше заместник-началникът на „Водоснабдяване“. Но тук, на петия етаж, липсваше орнаментираната табелка със съответните титли. Вместо нея към вратата бяха прикрепени четири златни букви, които гласяха КМЕТ. А през нея никога не преминаваха хора, които се нуждаят от допълнителни разяснения.
Излязох от асансьора и свърнах наляво — в обратна посока на споменатата врата. Там, ако човек умее да се ориентира, имаше някакво подобие на арка, от която се влизаше в нещо средно между склад и работно помещение. По-скоро склад. Бюрото от зелен метал беше опряно в бежова стена. Човекът зад него беше с гръб към мен, наведен над някаква кантонерка.
— Здрасти, Уили — поздравих аз.
Неофициалният помощник на кмета изправи гръб.
— Не си този, за когото те мисля — обяви той, без да се обръща.
— Обърни се — подканих го.
— С удоволствие, но само когато чуя стъпките ти да се отдалечават по коридора.
Настаних се на единственото място за сядане — сгъваем стол с изпаднала гумена капачка на единия крак. Облегнах се назад и подхвърлих: