На излизане от паркинга Майърс за малко не забърса четирима младежи в малка хонда. Без да намалява ход, той успя да се включи в трафика и натисна газта. Вероятно се прибираше у дома. Погледнах Джейкъбс, който свали фотоапарата и сви рамене.
— Карай след него — разпореди се той.
Аз се включих в трафика на четири-пет коли зад нашия човек. Джейкъбс продължаваше да снима.
— Дай ми телефона си — рекох.
Той ме стрелна с поглед и мълчаливо ми го подаде. Набрах един номер и зачаках. Номерът беше на 12-о полицейско управление, което беше най-близо до мястото на събитието. Докато диктувах номера на колата и нейното местонахождение, Джейкъбс мълчеше и слушаше. Изключих и му подхвърлих телефона обратно.
— Защо го направи, по дяволите? — попита той.
— Спокойно, ще си получиш новината. Но по този начин ще се застраховаш.
— Може би си прав — сви рамене репортерът.
Майърс изскочи на „Дан Райън“ и продължи на север. Магистралата май го поуспокои. Мина в най-дясното платно, поддържайки скорост около стоте. Излязохме почти едновременно през изхода на Армитидж. Майърс измина още около две преки, след което отби на паркинг южно от „Фулъртън“. Патрулна кола така и не се появи.
— Апартаментът му е на другата пряка — съобщи Джейкъбс.
— Значи се измъкна — казах аз.
— Цял-целеничък — кимна репортерът и отново вдигна фотоапарата. — До утрешния брой. След което светът му ще рухне.
— Аха.
— Вече знаеш с какво се занимават типове като Джони Удс — промърмори той. — Върши ли ти работа?
На този въпрос нямах отговор. Но съвсем скоро щеше да се окаже, че не разполагам дори с правилните въпроси.
5
На другата сутрин станах рано и излязох да потичам край езерото. Навън все още беше тъмно. Градът сияеше пред мен с хилядите си светлини. Вляво тихо се плискаха водите на езерото. Над водите на Мичиган се появи тънка розова ивица, предвещаваща настъпващото утро.
Видях я по обратния път към дома. Тичаше на стотина метра пред мен, облечена в жълта фланелка с дълъг ръкав, черен елек, шапка и ръкавици. Бягаше равномерно, с широка крачка. Следвах я в продължение на няколко минути, след което се изравних с нея.
— Здрасти.
Очите на Рейчъл Суенсън леко се разшириха. Тя спря и намали звука на айпода, прикрепен към ръката й, малко под рамото.
— Майкъл Кели — представих се аз.
Бузите й бяха поруменели от студа. Лицето й под шапката беше като на студентка в юридическия факултет на „Нортуестърн“, решила да потича, преди началото на занятията. Но на практика Рейчъл Суенсън беше съдия в северния район на щата Илиной. Повече от година се канех да й се обадя. Тя се наклони към мен и ме прегърна. Аз вдигнах ръце прекалено късно, но в замяна на това прегръдката ми продължи прекалено дълго.
— Как си? — попита тя.
— Нормално. Често ли бягаш тук?
— По-рядко, отколкото бих желала. А ти?
— Опитвам се. Но ми е трудно, когато е студено.
— На мен ли го казваш?
Сякаш в отговор на въпроса й откъм езерото подухна леден вятър. Рейчъл потръпна и затупа с крака. Аз свалих ръцете си и се замислих какво друго да й кажа. Имах чувството, че паузата продължи поне час и половина. После Рейчъл хвърли спасителното въже.
— Наскоро те видях — рече тя.
— Къде?
— В „Грейсланд“. Мисля, че беше в четвъртък сутринта.
„Грейсланд“ е едно от чикагските гробища, в което е погребана Никол Андрюс, наша обща приятелка. Настигна я насилствена смърт, причинена от трети приятел.
— Изчаках в колата да си тръгнеш — добави Рейчъл.
— Трябваше да ми се обадиш — рекох аз. Нов порив на ледения вятър отвя думите ми към езерото. Но Рейчъл успя да схване за какво става въпрос.
— Приличаше на човек, който иска да е сам.
Свих рамене.
— Чаках близо час, Майкъл — добави тя. — После си тръгнах.
— Съжалявам — промърморих.
— Недей — поклати глава тя. — Често ли ходиш на гроба на Никол?
— Не особено често.
— Горе-долу?
— Веднъж в месеца. Оставам доста дълго при нея. Понякога това ми помага да мисля.
Рейчъл ме гледаше внимателно и това не ми хареса.
— Добре ли си, Майкъл?
— Да, добре съм.