Или поне така си мислех. Никол беше най-добрата ми приятелка. И щеше да остане такава завинаги. Смъртта е само едно от препятствията, които трябва да бъдат преодолени.
— Защо не се видим някой ден? — подхвърли Рейчъл.
— Щях да ти се обадя със същото предложение.
— Възнамерявал си да ме потърсиш? — попита съдийката, отмятайки глава.
— Да.
— И да ме поканиш да излезем?
— Точно така.
— От последния ни разговор изтече повече от година, Майкъл.
— Знам.
Тя въздъхна.
— Имаш ли ми телефона?
— Да. Нали ти казах, че се канех да ти звънна?
Рейчъл усили музиката си и затича на място.
— Оттук се връщам обратно — обяви тя. — Обади се. За по едно питие или за вечеря. Мисля, че ще се отрази добре и на двама ни.
Останах да гледам след нея. Въпреки студа. После се обърнах и продължих към дома. Два километра и половина, които изминах с неподозирана лекота. Чувствах се силен. Обещах си наистина да се обадя на тази жена. Но как, по дяволите, можех да открия телефонния й номер?
6
Половин час по-късно — изкъпан, избръснат и облечен, аз се спусках към „Интелидженсиа“. Макар и отворено само от десетина минути, в кафенето вече имаше опашка от няколко души. Взех си двойно кафе и разгърнах сутрешния брой на „Трибюн“. Материалът на Фред Джейкъбс беше в долната част на първа страница и продължаваше на четвърта. Петстотин думи, не повече. В памет на рухналата кариера на някой си Дейвид Майърс. Според автора днес кметът щял да даде специална пресконференция, за да освободи от мъките своя бивш сътрудник. Представих си как кметската племенница вече пренарежда новия си кабинет, след което разгърнах на спортните страници.
В седем сутринта вече седях в студената кола, паркирана срещу кметството, и чаках появата на Джони Удс. Никога не бях го виждал, но разчитах на описанието на Джейкъбс. Освен това разполагах и със снимката, която ми беше дала Джанет. От сватбата им. Тя беше облечена в дантелена рокля с дълъг воал. Щастливата усмивка на лицето й свидетелстваше, че изобщо не подозира какво недоразумение стои вляво от нея. Удс беше едър мъж, някъде към метър и деветдесет и над сто килограма. Всичко у него беше голямо. Гъсти вежди, големи уши, дълъг нос, дебели устни. Яки ръчища — едната отпусната надолу, а другата увита около талията на булката — сякаш за да не му я отмъкне някой. Единствено косата на темето му беше доста изтъняла — един факт, който несъмнено го дразнеше. Бях готов да се обзаложа, че когато този човек е раздразнен, удря здраво. Всъщност вече бях имал възможност да се уверя в това. Разбира се, много хора умеят да удрят здраво. Особено дългия боксов чувал в залата за тренировки. Но само до момента, в който на чувала му поникнат ръце и те отвърнат на удара. Ако нещата се подредяха както трябва, може би щеше да се наложи да се погрижим за Джони.
Малко след девет кметският уреждач се появи на тротоара пред общината. Беше издокаран в костюм на „Брукс Брадърс“, червена вратовръзка и черни мокасини. Гладко избръснатото му лице излъчваше доволство, май си подсвиркваше. Слязох от колата, пуснах няколко монети в апарата за паркиране и нехайно го последвах. Джони извървя разстоянието до Кларк Стрийт, застана на ъгъла и вдигна ръка. Жълтото такси спря до тротоара и той се качи. За щастие се намирах в центъра, който гъмжеше от всякакви таксита — жълти, зелени и сини. Спрях едно и казах на шофьора да кара след жълтото. Онзи реши, че се шегувам. Промени мнението си едва след като казах, че съм ченге, и мушнах няколко двайсетачки под носа му. На лицето му се появи усмивка. Оказа се, че го бива в тая работа, защото следеше колегата си дискретно, на няколко коли разстояние.
Таксито на Джони Удс си пробиваше път на север, през кварталите около чикагския Линкълн Парк, насочвайки се към кръстовището на „Кларк“ и „Уебстър“.
Там жълтата кола зави наляво и спря. Изчаках зад ъгъла и предпазливо тръгнах след нашето момче, което свърна в малка уличка на име „Хъдсън“.
Приятна уличка. Всъщност дори повече от приятна. От нея се излъчваше тихото и успокоително присъствие на парите. От двете й страни се издигаха еднофамилни и двуфамилни тухлени къщи, строени в началото на века върху солидни каменни основи. Бяха с масивни огради от ковано желязо, а сред добре поддържаните морави се издигаха дървета с къщички за птици в клоните. Пред някои от гаражите се виждаха беемвета, други бяха плътно затворени. Цената на имот в този престижен квартал бе от два милиона нагоре. Но купувачи вероятно не липсваха.