— Какво е това условие, господин кмете?
— Искам да знам какво всъщност целиш ти.
— Вече го обясних на Патрик.
Уилсън кимна и отново се облегна. Очите му се превърнаха в тесни цепки. Ръцете му останаха сключени на корема. Едната върху другата. Гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха.
— Разбирам. Проблемът е там, че това не е достатъчно, мистър Кели.
— Моля?
— Аз познавам историята на своето семейство. По-добре от всеки друг. И съм на мнение, че ти знаеш някои неща, които могат да ми създадат проблеми.
— Вече ви казах. Всъщност казах на братовчед ви. Няма никакво писмо.
— Майната му на писмото. Но ти знаеш, или си въобразяваш, че знаеш, какво се е случило през 1871 година.
— И какво, ако е така?
— Ако е така, държиш в ръцете си лост за натиск. А в моя свят това те прави враг.
— Странно — промърморих аз. — Човек би си помислил, че предишният ни разговор беше именно на тема лостове.
— Имаш предвид онова нещо със съдийката? — вдигна едната си вежда Уилсън.
Кимнах.
— Шон Койл е неприятна история за Рейчъл Суенсън — добави той. — Надявам се тя да оцелее. Но и в двата случая ми се струва, че това не е достатъчно, за да ти държа юздите.
— При цялото ми уважение бих казал, че просто трябва да се примирите с това, господин кмете.
Уилсън очевидно не беше свикнал да слуша изречения, конструирани по подобен начин. Наля си чаша вода и отпи една глътка.
— Обикновено го правим чрез съответните услуги, Кели. Лични услуги.
— Нека отгатна — рекох. — Нещо, което ще ме обвърже с вас. И ще ви осигури предимство.
Кметът издърпа едно чекмедже, извади кафява папка и я подхвърли на писалището.
— Пак ли папка? — вдигнах вежди аз. — Май тук сте добре заредени, а?
— Джералд О’Лиъри те изхвърли от полицията, за да прикрие собствената си корумпираност и злоупотреби с властта. Вече ти споменах, че тогава нямаше какво да направя. Но сега мога да накарам О’Лиъри да си плати.
Погледнах кафявата папка и си спомних деня, в който ми щракнаха белезниците. Денят, в който изгубих полицейската си значка, репутацията си и целия си живот. Струваше ми се, че това е било много отдавна. Но когато протегнах ръка и докоснах папката, изпитах чувството, че всичко се е случило вчера. След което кметът формулира услугата си.
— Джералд О’Лиъри има проблем с ципа на панталоните си. Женен е от трийсет и две години, има четири деца. Познавам съпругата му, казва се Пат.
Нова глътка вода. Човекът очевидно беше жаден, но това не му пречеше да предава колегата си, с когото работеха заедно повече от двайсет години.
— Както и да е — продължи той. — Оказа се, че О’Лиъри чука едно младо маце. Работи като метрдотел в „Гибсънс“ всеки понеделник вечер. Пълнолетна, но съвсем отскоро. Това е без значение, защото снимките ще го довършат.
— Снимките, които са тук? — попитах аз и плъзнах пръст по отворената част на папката.
Уилсън кимна с изражението на човек, който се срамува от фактите.
— Всяка неделя се срещам с него в църквата. Трогателно примерен съпруг. Но когато предам снимките на твоя приятел Джейкъбс, с кариерата му е свършено. С брака и живота му — също.
Полуусмивката отново се появи. Между предните му зъби се виждаше парченце храна. Вероятно от закуската. Бутнах папката обратно в скута му.
— Не проявявам интерес, господин кмете. Всъщност ако снимките видят бял свят, нашата сделка приключва.
Изправих се. Уилсън остана на мястото си, заковал поглед в току-що опразнения стол. После бавно вдигна глава и ме дари с погледа, който беше служил вярно на поколения от семейството му. Доста неприятен поглед.
— Искаш да бъдем врагове, така ли?
— Не, господин кмете. Още в началото ви казах, че не искам това. Имам навик да играя по правилата.
— Тоест оставяш чиповете там, където са попаднали?
— Наричайте го както желаете. Ако спазите споразумението ни и оставите на мира Рейчъл Суенсън, нищо няма да се случи. Аз просто няма да съм заплаха за вас.