Кметът явно се зае да преценява живота ми — такъв, какъвто е. Това му отне известно време. Плюс нова глътка вода, специална доставка за градоначалника. После сви рамене, стана и заобиколи писалището.
— Добре, Кели. Моите хора ще се свържат с репортера и ще насадят куратора. Как му беше името?
— Рандолф — рекох. — Лорънс Рандолф.
— Аха, Рандолф. Добре, ще имаме грижата.
— По-точно, моля?
— Все ще измислим нещо — сви рамене Уилсън и премина към заключителните слова.
— Трябва да запомниш нещо важно, Кели. Живееш в моя град. Градът, който владея до последния сантиметър. — Ръката му легна върху рамото ми и леко го стисна. — А сега иди да хапнеш нещо. Препоръчвам ти новата закусвалня в Милениъм Парк. Правят страхотни бъргъри.
Пръстите му напуснаха рамото ми и се плъзнаха надолу по ръката. После се обърна и отново пристъпи към прозореца. Отворих вратата и се обърнах за последен път. Кметът стоеше с гръб към мен и гледаше към небостъргачите, стърчащи от мъглата. След около час следобедната мъгла щеше да се превърне в здрач. После щеше да настъпи нощта и щяха да включат осветлението — първо на кулите „Сиърс“ и „Ханкок“, а след това и на трите километра стомана и бетон между тях. С настъпването на мрака гледката щеше да става все по-величествена. Поне от петия етаж.
47
Поех по пустия коридор. Иззад ъгъла, на няколко крачки от асансьора, изведнъж изникна Уили Досън.
— Хей, Кели! — повика ме с висок шепот кметският помощник.
Свърнах в негова посока, неволно стъпвайки на пръсти. Уили ме натика в някаква тясна канцелария. На дървената маса в средата стърчеше кашон.
— Той май не ти опърли задника, както му бях предложил.
— Много ти благодаря, Уили.
— А трябваше да го опърли! Ама яко! Сигурен съм, че ще съжалява!
— Какво искаш, Уили?
— От теб ли? Нищо. Такива като теб ми носят само неприятности.
Уили посочи кашона на масата. Едва сега забелязах, че в капака му бяха пробити дупки.
— Кметът каза да ти дам това — рече Уили и вдигна капака. Дъното беше постлано с розово бебешко одеялце, върху което лежеше кученце на кафяви и бели петна. Ушите му бяха дълги, със златисти ивици.
— Какво е това?
— Част от поколението на Спрингър шпаньолката на кмета. Той каза, че имаш нужда от едно животинче. Непременно женско.
Надникнах в кашона. Кученцето отвори първо едното си око, после и другото. Направих опит да отместя поглед, но това се оказа трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше почесване по коремчето.
— Вдигни го, Кели.
Подчиних се. Животинчето ме близна по бузата, зарови нос в гърдите ми и заспа. Погледнах Уили, който правеше безуспешни опити да скрие усмивката си.
— Така ли действаш на всички жени?
— Много смешно, Уили. Не мога да се грижа за кучета.
— Кметът не пита дали приемаш подаръка му. Нали разбираш какво ти казвам?
Отново погледнах към кученцето, което спеше толкова дълбоко, че дори похъркваше. Свих рамене. Какво толкова, по дяволите.
— С какво да го храня?
— В кашона има инструкции.
— Как се казва?
— Ти си таткото, Кели. Ти ще решиш. А сега, ако съм на твое място, бих си плюл на петите. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Две минути по-късно бях на тротоара с кметското кученце в ръце и правех опити да спра някое такси. Не беше лесно, но все пак успях да се прибера у дома. Таксиджията не млъкна през целия път. Как кучето се възпитава да не прави пакости вкъщи, как се превръща в пазач. Накрая спомена за някаква фирма, която поемала грижите за през деня. Кимах и се питах на какъв език говори този човек. Моята нова приятелка изобщо не се впечатли. Всъщност през целия път тя непробудно спа.
48
Таксито ме стовари на половин пряка от дома. Качих нейна светлост на ръце и я пуснах в антрето. Животинчето, което все още нямаше име, огледа обстановката и вдигна глава към мен. После тръгна към спалнята. Последвах го. Беше седнало на пода и гледаше леглото ми. Поклатих глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение. Понесе се напред с летящ старт, блъсна се в рамката на леглото и се приземи на пода по нос. Аз се изсмях, а то изквича. Може би искаше да излае, но излезе чисто квичене, повярвайте ми. Облегнах се на вратата, наблюдавайки следващия опит на новата ми позната да се добере до обетованата земя, известна още с името „мек матрак“. Отново не й достигнаха няколко сантиметра. Този път се стовари на пода по дупе, разнесе се тъп звук. После бавно се надигна и дойде да седне в краката ми.