— Какво искаш? — попитах.
Тя изви глава на една страна, размаха опашка, изпъна лапи и започна да върти дупето си. По-късно щях да открия, че това е конкретен сигнал. Кученцето искаше да си играе. Но в онзи пръв момент реших, че й се пишка. Тя обаче отказа с нещо средно между скимтене и лай. Веднъж, втори път, после цяла серия. В крайна сметка направих това, което би направил всеки нов родител — вдигнах я на ръце и я поставих на леглото. Тя направи няколко бързи кръга по него, след което си избра място на възглавницата. Трийсет секунди по-късно вече спеше дълбоко. Изгасих лампата и затворих вратата на спалнята.
Върнах се във всекидневната, представяйки си ледената бира, която ме чакаше в хладилника. На вратата леко се почука. Забравих за бирата, измъкнах пистолета и свалих предпазителя. Бях се прибрал само преди пет минути, а това предполагаше, че визитата не е случайна. Онзи, който чукаше на вратата, явно ме беше чакал да се прибера. Самото почукване беше успокоително, тъй като вратата все пак си оставаше на мястото. В душата ми трепна плахата надежда, че отвън стои федералният съдия от женски пол на име Суенсън. Но на практика се оказа, че надеждата ми е била много далеч от реалността.
— Пусни ме да вляза, Кели.
Дан Мастърс беше облечен с фланелка на „Лъки Страйк“, миришеше на закусвални и евтини хотели. В едната му ръка димеше цигара, а в другата подрънкваха ключовете на наета кола. Не носеше детективска значка, пистолет не се виждаше.
— Кога си спал за последен път, Мастърс?
— Не се грижи за мен. Може ли да влезем?
Мастърс направи крачка встрани. На стълбите зад него беше седнала Джанет. Очите й бяха заковани в стената на педя от нея. Тейлър стоеше права, извърнала празен поглед към прозореца. Облегнах се на рамката.
— Моите добри приятелки — рекох и лекичко се отместих. Мастърс влезе и затвори след себе си.
— Искаш ли питие? — попитах.
— Не, благодаря.
Отворих едно чекмедже и извадих трите застрахователни полици, които ми беше дал Винс Родригес.
— Сто хиляди и петстотин на името на Джони Удс промърморих аз и хвърлих книжата на масата. — Повечето от тях изтеглени през последните три месеца.
Мастърс извърна глава да погледне полиците. Сякаш гледаше някоя от онези модерни картини, на които никой не знае коя е горната и коя долната част. После главата му се извъртя към мен.
— Може ли чаша вода?
Донесох му вода от кухнята и изчаках да я изпие. Мислех си за двете жени на стълбището. Вероятно и Мастърс. И двамата не бяхме щастливи от ситуацията.
— Знаех за тези застраховки — промърмори той. — Поне за част от тях. Преди два дни Джанет направи опит да осребри една.
Аз кимнах и най-после извадих бирата от хладилника.
— Която се оказа блокирана, нали?
В очите на Мастърс се мярна нещо като усмивка.
— Казали й, че полицейското управление на Чикаго извършва проверки. След което добавили, че ако има някакви въпроси, да ги отнесе към теб.
— Трябва да е страшно ядосана.
Мастърс изпи чашата и отново я напълни.
— Не особено. Аз си помислих, че това е работа на теб и на Родригес. За да я принудите да се върне в Чикаго.
— По всичко личи, че се е получило — кимнах аз и се насочих към всекидневната. — Най-добре да поканим дамите и да изясним нещата.
— Още една секунда — рече Мастърс и се тръшна на канапето. Аз останах прав до стената. Той протегна ръка и загаси цигарата си в пепелника.
— Искам всичко да се изясни — рече. — Още тази вечер.
— Те са го убили, Дан. С моя револвер. После ме изпратиха там, а след като си тръгнах, са се обадили в полицията. Трябва да ми повярваш, Дан. Не съм убивал никакъв Джони Удс и нямам представа кой може да го е направил.
— А те са очаквали да захапеш въдицата и да опереш пешкира?
— Не, по дяволите! Но кой би ми повярвал? Съседите ме видяха да разменям юмруци с Джони пред къщата му. Заключиха ме веднага. А и моят револвер… Ако ти не беше го отмъкнал от полицията, те щяха да са свободни и абсолютно спокойни.
Мастърс кимна. Кожата около очите му изглеждаше прозрачна, брадичката му леко потрепваше.