— Джанет не е такава, за каквато я мислиш, Кели.
Помислих си за нея. Представих си я такава, каквато беше на двайсет: млада, красива, пълна с живот. Очакваща да й се случи всичко останало. Е, беше й се случило.
— Ти не знаеш какво мисля за Джанет Удс — рекох. — Нека спрем дотук.
— Правилно — кимна той. — Какво ще стане след разговора ни?
— Ти какво искаш да стане?
— Сигурно пак ще напуснем града — сви рамене Мастърс. — За тях е по-добре, а и аз го искам.
— В кметството знаят ли, че ти си взел револвера?
— Знаят, но не могат да го докажат. Но въпреки това положението е сложно. Преди да замина, бих могъл да подхвърля, че ти нямаш нищо общо с убийството.
— Не си прави труда. С кмета сме близки.
Разказах му за сделката, която сключих.
— Значи Джони Удс е забравен?
— Напълно.
— Защо го направи, Кели?
Помислих си за нощта, когато Дан Мастърс се бе прибрал рано от работа и бе заварил съпругата си с друг мъж. Нощта, в която животът му бе свършил. После си помислих за лицето на Джанет Удс и за бъдещето на дъщеря й.
— Струва ми се, че не съществува безплатен обяд.
Детективът разтърка долната си устна.
— Мислиш ме за луд, защото бягам с тях, нали? Може и да съм. Но в едно съм сигурен: тръгна ли сам, много бързо ще срещна куршума.
Не знаех дали е прав. Но не можех да поема отговорността в случай, че греша.
— Сам решаваш, Дан. Но на твое място ще спя с отворени очи.
— Мислиш, че Джанет ще се обърне срещу мен? За какво?
— Не Джанет.
Подадох му една от застрахователните полици. Името на бенефициента беше подчертано с жълт маркер: Тейлър Удс.
— На твое място щях да внимавам с момичето.
49
Мастърс ги въведе в апартамента. Джанет изглеждаше леко разстроена, а Тейлър — леко отегчена. Настаниха се на масата, от която се виждаше улицата.
Беше изминала цяла седмица, но лицето на Джанет продължаваше да е подпухнало и насинено. Явно й беше трудно да се усмихва, но тя въпреки това опита. Потупа ме по ръката. Тейлър Удс седеше близо до прозореца, с профил към мен. Слушаше музика от айпода си и гледаше несъществуващия трафик на улицата долу.
— Изненадана ли си, че ме виждаш? — попитах.
— Съжалявам, Майкъл.
Още докато изричаше думите, аз бях готов да й повярвам. По същата причина, поради която за малко не останах в затвора на Илиной до края на дните си. Май трябва постоянно да си го напомням.
— Недей да съжаляваш. Това, което си сторила, не може да се върне. Сега сме тук и трябва да решим какво ще правим.
Очите на клиентката ми срещнаха моите, главата й кимна. Поне за тази част от историята можеше да говори. Останалото щеше да почака.
— Дан ни разказа за уговорката ти с кмета.
— Имаш предвид убийството, което е на път да ти се размине.
— Джони беше мръсник, Майкъл. И ти прекрасно го знаеш.
— Предложих ти помощ.
— Нищо не ми предложи. Нима не разбираш, че трябваше да го направя? По този начин?
— За да можеш да се гледаш в огледалото.
— Нещо такова.
— Чудя се — рекох и бавно отпих глътка бира.
Джанет извади кутия цигари и запали. Стана ми хубаво. Съвсем като едно време. После извадих полиците и ги плъзнах на масата.
— Чудя се доколко си го направила, за да се отървеш от Джони, и доколко заради парите — довърших изречението си аз.
Джанет се наведе и издуха струя дим във въздуха. По посока на дъщеря си, която прекрасно се справяше със задачата да не ни обръща внимание.
— Застраховката беше нейна идея — каза Джанет, като произнасяше думите бавно и удължаваше сричките. Сякаш ги теглеше с ченгел, а те тежко увисваха във въздуха. — Тейлър винаги мисли за пари. Само за пари, пари, пари. След като и бездруго ще го убиваме, защо и да не забогатеем?
— Не бих казал, че сто хиляди и петстотин ще ви направят богати — поклатих глава аз.
— Тук си прав — изсмя се Джанет. Смехът й беше някак грапав. Тейлър се обърна, усмивката й беше като ехо на майчината алчност.
— Оня негодник я е пребил — обади се Мастърс, отново забърквайки се там, където не му е работа. — Тя ми показа рентгеновите снимки, а и ти я видя на какво прилича, Кели.
Спомних си лицето й и грозните синини по него.