— Не се опитвай да ни търсиш, Кели — промърмори той.
— А защо трябва да си правя този труд?
— Защото винаги го правиш.
Погледнах към момичето, което се занимаваше с айпода си, без да обръща внимание на света на възрастните.
— Тя натисна спусъка, нали?
Мастърс се поколеба. Може би не знаеше. Може би не искаше да знае. За разлика от мен. Аз знаех не само това, но и още нещо: никога нямаше да приключа това дело, дори и да можех. Нямаше как да обвиня едно четиринайсетгодишно момиче, дори да е убиец.
Махнах с ръка и промърморих:
— Няма значение. Това вече не интересува никого.
После те си тръгнаха. И тримата. Пристъпих към прозореца и надникнах през плетеницата от клони под апартамента ми. На ъгъла Дан Мастърс спря и докосна рамото на Джанет. Размениха си няколко фрази, после Мастърс протегна ръка. Джанет се притисна в него. Той наведе глава и я опря в нейната. Прегърнати, двамата тръгнаха към една тойота корола, паркирана пред пожарен кран и декорирана с квитанция за глоба. Тейлър вървеше на няколко крачки след тях със слушалки на главата, тътрейки маратонките си. Палците й се въртяха в ритъма на музиката, предлагана от модерните американски технологии. Мастърс седна зад волана, а Джанет се настани до него. Момичето спря под уличния стълб и вдигна глава към прозорците ми. Стори ми се, че се усмихна. Сигурен бях, че ми махна. После влезе в колата. Вече бившият детектив от Чикаго запали двигателя и королата потегли. Поредното здраво семейство тръгваше да преследва американската мечта.
Отдръпнах се от прозореца и видях плика на масата. Името ми беше изписано с характерните за Тейлър старателно изрисувани букви. Вътре нямаше писмо, а само две снимки. Евтини и лошокачествени, бях виждал милиони такива. Но този път разпознах момичето на тях. Лицето и болката, изписана върху него.
Отнесох снимките в кухнята и останах да гледам как изгарят в умивалника. Джанет се беше оказала права в твърдението си, че Джони Удс рано или късно ще посегне на дъщеря й. Само не беше изчислила колко скоро ще се случи това. За разлика от Тейлър.
50
На брега беше ветровито и студено. По водата с цвят на олово пробягваха пенливи зайчета. Дръпнах ципа на якето си и поех на юг, към Норт Бийч Авеню.
След два месеца лятото щеше да бъде тук. По пясъка щяха да тичат любителите на здравословния живот и да клечат йогите. От едната страна ще стърчат строгите градски небостъргачи, а от другата ще има само синя вода. Тихо грачене на чайки, приглушени разговори на местните обитатели, разхождащи кучетата си по тревясалите пътеки и отпиващи кафе от картонени чаши, опитвайки се да изпреварят жегата.
Някъде към десет часа идват спасителите и брегът се оживява. Над водата звучи музика, жанровете се смесват в еклектична плетеница. Бягащите пътечки на фитнеса под открито небе издават ритмичен шум, във въздуха се разнася ленив аромат на плажно масло, в крайбрежната кръчма се отварят бири и се поднасят сандвичи. Хората лежат на разпънати одеяла с книги в ръце, разговарят и се пържат на слънцето. И флиртуват, разбира се.
В ранния следобед покрай Норт Бийч Авеню изникват тънки бели колове, между които са опънати мрежи. Младите професионалисти напускат своите небостъргачи и отиват да играят плажен волейбол. Тичане, скачане, яко потене. Още голи тела, още плажно масло и бира. И още флирт, разбира се.
Норт Бийч Авеню възвръща спокойствието си малко след като слънцето се скрие. Още известно време се мяркат закъснели волейболисти, после се връщат бегачите и кучетата със своите собственици. Нощта се прокрадва над езерото и го лишава от цвят, превръщайки го в огромно празно пространство на края на града. Нищо видимо, нищо осезаемо. С изключение на водата, която тихо се плиска край вълнолома.
Това бяха мислите, които ме занимаваха, докато крачех край водата. Един гълъб се мотаеше край мен, равнодушен към мислите ми. Окото му беше заковано в поничката, която си бях взел заедно с кафето. Отхапах една хапка и я хвърлих на чернооката птица, която пъргаво я раздроби с клюна си и отнесе толкова, колкото можеше да носи. Отместих капачката на чашата и вдъхнах горещия аромат, надявайки се кафето да ме стопли. Но стана обратното — то бързо изстина.