До моста на Норт Бийч Авеню чакаше самотна фигура. Винс Родригес беше облечен в синьо кашмирено палто. На ръцете му имаше черни кожени ръкавици, очите му бяха скрити зад тъмни очила. В ръцете си държеше „Сън-Таймс“.
— Днес чел ли си вестници? — попита той, без да вдига глава.
Не бях. Родригес прелисти на първа страница и ми я показа. Кметът и Мичъл Кинкейд пред статуята на Ейбрахам Линкълн. Доближили глави, те очевидно обсъждаха важни неща. Хубава снимка. С такава снимка биха се гордели дори Джон Кенеди и брат му Боби. Текстът с едри букви под нея гласеше:
КИНКЕЙД И УИЛСЪН:
НАШАТА ВРЪЗКА С ЛИНКЪЛН
Хвърлих едно око на материала, който обясняваше идеите на Кинкейд за строителство на ново крило към сградата на Чикагското историческо дружество. Крилото „Линкълн“. Истинско произведение на изкуството, в което ще се съхранява всичко, свързано с личността на Ейбрахам Линкълн. На първо място Прокламацията за освобождаване на робите. Кинкейд я наричаше своя съдба и изразяваше желание лично да финансира строителството. Кметът Уилсън обаче беше категоричен, че парите ще даде общината. Четирийсет милиона долара, но кой ти гледа парите? Със сигурност не и данъкоплатците. Сведох очи към заключението на материала и се усмихнах на мнението на помощник-куратора, който щеше да ръководи новото крило. Дългогодишната доброволка Тийн Маккан очакваше с нетърпение предизвикателствата, свързани с живота и дейността на легендарния Линкълн.
— Колко време ще продължи строителството? — попитах.
— Най-малко две години. През това време Кинкейд ще обикаля страната с Прокламацията. Ще я показва в музеи, църкви и училища, ще разяснява на хората историята и посланието на документа.
— И ще си изгради завидна репутация — рекох.
Родригес кимна.
— Местните демократи вече са издигнали кандидатурата му за Сената.
— На чие място?
Детективът се усмихна и придърпа ръкавиците си.
— Чувам, че догодина ще се отвори едно свободно място.
— С помощта на Уилсън?
— Естествено. Кинкейд вече му е любимец. Само преди три месеца беше готов да му изтръгне сърцето, но сега ще го подкрепи с всички възможни средства.
— По целия път до Сената на САЩ.
Родригес сви рамене.
— За Уилсън нещата се ясни: помага на този човек да направи политическа кариера, а той забравя, че някога е имал намерение да става кмет. Завинаги. Уилсън го издига до върха, а Чикаго се сдобива с верен приятел във Вашингтон.
— И всички са доволни.
— Нещо такова.
Умен ход. Чист, ефикасен, безкръвен. Точно в стила на кмета Уилсън. Отпих глътка студено кафе. Излязохме на Фулъртън Авеню и минахме през подлеза, отвъд който беше паркирана колата на Родригес.
— Какво мислиш за материала на Фред Джейкъбс? — попитах.
От срещата ми с кмета беше изминал почти месец. Две седмици след нея отряд на отдела за борба с порока към градската полиция на Чикаго беше арестувал Лорънс Рандолф по време на разходка из Уест Сайд. В колата на куратора бяха открили 14-годишно момче. На другия ден „Трибюн“ публикува материала на Джейкъбс на първа страница.
— Напипал е нещата — отвърна Родригес.
— Анонимен сигнал, а?
Родригес продължи да крачи напред.
— Нека отгатна — рекох. — За да подсладят нещата, ченгетата от „Борба с порока“ предварително са прочистили Уест Сайд от всякакви тийнейджъри. Оставили са само бебетата в колички.
— Това пък защо? — спря се Родригес.
— За да бъдат сигурни, че Рандолф ще бъде обвинен за секс с непълнолетен. Углавно престъпление, което ще му донесе минимум десет години зад решетките. При строг режим.
Родригес се ухили зад слънчевите си очила. Типичен беззвучен смях на ченге, от който те побиват тръпки.
— Чух, че щели да го затворят в една килия с приятелчетата му от „Арийското братство“. Така се действа на петия етаж: винаги се играе на сигурно.
Детективът тихо подсвирна и натисна един бутон на връзката си с ключове. Колата му издаде къс звуков сигнал, вратите се отключиха. Отворих тази отдясно. На седалката беше хвърлено палто, изпод което зърнах букет от орхидеи. Родригес премести цветята и палтото на задната седалка. После свали слънчевите очила и запали мотора. Аз седнах до него. Докато чакахме колата да загрее, той пусна радиото и намери една от новинарските станции. После в ръката му се появи пощенска картичка, на която се виждаха пясък и кактуси.