— Вчера я получих — промърмори той.
Дан Мастърс беше успял да състави цели три изречения. Първото се отнасяше до времето. Второто за къщата, която беше купил. А третото се изчерпваше с една-единствена дума: „Благодаря“. Родригес беше придвижил документите му в полицията, следейки отблизо обработката им. Дан щеше да получи максимални добавки за прослужено време плюс съответните премии. Това не беше достатъчно за щастлив живот, но все пак беше някакво начало.
— Сякаш се справя — рекох.
— Не споменава нито Джанет, нито момичето.
— Може би е добър знак.
— Да кажеш нещо за послеписа?
Прочетох го за втори път.
Поздрави на Кели. Кажи му, че спя спокойно.
— Мисля, че и това е добър знак — рекох.
Родригес прибра картичката в джоба си.
— Искаше ти се да ги приберем, нали?
Пред очите ми се появи кратък проблясък. Блестящи очи, руси коси, студените усмивки на майка и дъщеря.
— Не съм много сигурен — отвърнах.
Родригес намали радиото и придърпа яката на палтото си.
— Не знам дали е правилно, но и аз бих постъпил по същия начин — промърмори той.
— Благодаря, детектив.
Той кимна. Не бях казал на никого за снимките, които Тейлър остави у дома. Не виждах смисъл да го правя. Джони Удс е мъртъв, но животът продължава. За всички нас.
— Днес ще ходиш ли? — подхвърлих.
Родригес хвърли поглед към букета на задната седалка. Първи май, трийсет и петият рожден ден на Никол Андрюс.
— Да. Ще й оставя тези цветя.
Орхидеите, излъчваха леко ухание. Бяха прекрасни и неописуемо крехки. Родригес внимателно взе букета и го положи в скута си.
— Искаш ли да дойдеш и ти? — попита той, но въпросът прозвуча фалшиво.
Поклатих глава.
— Може би по-късно.
Детективът кимна и се втренчи в огледалцето за обратно виждане, в което не се отразяваше нищо. Вероятно ще си поплаче на гроба на Никол. Отново ще усети огромната празнота в душата си. И после ще си тръгне. А орхидеите ще останат. При това време те едва ли ще изкарат до вечерта.
— Да те закарам ли?
— Няма смисъл, Винс — рекох аз и отворих вратата. — По-добре да се поразходя.
Слязох и останах да гледам след него. После сгуших глава срещу студения вятър и поех по дългия и самотен път към дома.
51
Това беше малък ритуал между приятели. Поне изглеждаше малък. След което единият от приятелите беше убит и всичко се промени.
Случи се на следващия ден след рождения ден на Никол. Преди десет години. Денят, в който се роди ритуалът. Предната вечер бяхме пийнали с приятели, и толкоз. Никол беше на двайсет и пет, оставаше й още година живот. Тогава решихме да излезем и пак да празнуваме рождения й ден. Само двамата. Помня как приятелката ми се усмихна и подръпна ръкава ми.
— Ще бъде страхотно, Майкъл. Само ти и аз. Нищо специално, само един обяд. За отпускане след купона на рождения ден.
— Нещо като кафето след обилна вечеря — рекох.
— Но хубаво кафе — кимна Никол.
— Окей. Нека бъде хубаво кафе.
Излязохме. Избрахме едно китайско ресторантче на Кларк Стрийт. Приличаше на дупка в стената, в която не влиза никой. Никол обаче реши, че то е идеалното място за купон след рожден ден. Хапнахме, разделихме си бутилка оризово вино, вдигнахме тост. Беше хубаво, спокойно. Тогава се роди ритуалът. Всяка година на същите дати. Два пъти в годината. Първо на рождения ден на Никол, после на моя рожден ден. Винаги на същата маса. Същият сервитьор. Обяд и бутилка вино.
12:03 часа. Денят след трийсет и петата годишнина на моята приятелка. Влязох в ресторантчето. Нашият сервитьор беше там, а салончето беше празно, както винаги. Поръчах бутилка оризово вино. После реших да не бъде цяла, а половин. За обяд поисках спагети и задушени зеленчуци. Поръчката дойде след дванайсет минути. Довърших я за около три. Спагетите бяха безвкусни. Разговорът още повече. Платих сметката и разгърнах листчето с късмети. Предстои ви нещо хубаво, пишеше на него. Кимнах на сервитьора, излязох на улицата и погледнах часовника си. 12:24.
Десет минути по-късно се озовах на гробището „Грейсланд“. Останах две минути пред гроба на брат си, после извървях петдесетте метра до гроба на Никол. Букетът на Родригес заемаше централното място. Отстрани се виждаха и други цветя. Всичко изглеждаше някак бледо и износено. Останах прав за известно време, после подгънах коляно на тревата. Както го бях правил преди. За всеки случай съобщих на приятелката си, че вече е навършила трийсет и пет. Разказах й за обяда и й честитих рождения ден. После споделих всичко за случая. За Лорънс Рандолф. За майката и дъщерята, за демоните, които ги придружаваха.