За пръв път ми се случваше да видя мъртвец, задушен от пясък. Не бях много сигурен как да процедирам. Отдръпнах се назад и се замислих. Трупът нямаше нищо против да почака. Беше умрял с отворени очи, които в момента бяха заковани върху мен. Тялото леко се полюшваше. Бръкнах в джоба си и извадих някакво писмо. Всъщност не беше писмо, а сметката ми за ток, просрочена с около три месеца. Да върви по дяволите. Бръкнах в устата на новия си познат и прехвърлих част от пясъка в плика. После внимателно претърсих джобовете му. Бяха празни, с изключение на очилата за четене в джобчето на ризата му. Помислих си да претърся къщата. После си помислих за Джони Удс. Може би беше избягал, обзет от ужас. Но имаше и друга вероятност — да е набрал телефона на районния полицейски участък от първата кабина, изпречила се пред очите му. Прецених, че нямам повече работа тук, и се насочих към изхода.
Уличката беше пуста както и преди. На тротоара нямаше ченгета, съседите не надничаха през щорите. Реших да насиля късмета си и бързо огледах малкия двор. Задната врата се оказа заключена. Прозорците не носеха следи от външна намеса. Късата алея ме отведе до гаража, в който бе паркиран един лексус. На стената близо до ръба се виждаха няколко пресни драскотини. Почвата под тях беше рехава и започна да се рони под пръстите ми. Извадих плика и я сравних с пробата, която бях взел от трупа. Прилика имаше, но не съвсем пълна. По всичко личеше, че жертвата е била задушена с морски пясък. Което означаваше, че извършителят се е появил подготвен. Върнах се пред къщата. Зърнах табелката миг преди да изляза на улицата. Беше поставена вдясно от верандата, на няколко сантиметра от земята. Приближих се и се наведох да прочета надписа.
ТОВА Е КЪЩАТА НА ПОЛИЦАЙ РИЧАРД БЕЛИНДЖЪР.
СПАСЕНА ОТ ГОЛЕМИЯ ПОЖАР В ЧИКАГО С ЦЕНАТА НА НЕГОВИТЕ ГЕРОИЧНИ УСИЛИЯ.
ОКТОМВРИ 1871 Г.
Върнах се на Кларк Стрийт. Извървях пет пресечки на север и хлътнах в закусвалня на име „Франсис“, основана през 1948 г. Достатъчно отдавна за вкуса ми. Поръчах си пилешка супа с макарони от онези, дебелите, с парчета пиле и с горещ бульон. Прибавих солидна доза пипер и с наслада засърбах. Опразних купата, станах и се насочих към дъното на салона. Там имаше старомоден телефон с монети, един от малкото, които бяха останали в Северен Чикаго. Пуснах в процепа четвърт долар и съобщих в полицията за трупа на „Хъдсън“. После се върнах на масата и си поръчах сандвич с телешко месо, ръжен хляб и чаша кафе. Не му е чиста работата на тоя Джони Удс, рекох си аз. Но едва ли е свързана с убийството. Въпреки че трупът на Хъдсън Стрийт може би беше на друго мнение.
8
На следващия ден станах рано и тръгнах към офиса. Бродуей Авеню отново беше в ремонт. Сменяха му настилката. За пети път през последните три години. Ватиканът е имал Микеланджело — един-единствен човек, изрисувал параклиса, легнал по гръб. Чикаго пък си има работници по поддръжката — по четирима за всяка лопата, които запълват дупки срещу двайсет и пет долара на час. Общото между тях беше, че и в двата случая ставаше въпрос за работа, която продължава цял живот.
Спуснах щорите в опит да се изолирам от шума. Но пневматичният чук беше на друго мнение. Въздъхнах, качих краката си на бюрото и разтворих „Трибюн“. Следобедната разпивка на Дейвид Майърс в „Ястребовото око“ беше минала на втора страница. Трупът на Хъдсън Стрийт беше погребан в буквалния смисъл на думата. Три реда на страница трийсет и четвърта. Никакъв намек за умисъл, нито дума за устата, пълна с пясък. Просто един човек, открит мъртъв в дома му. Алън Брайънт, седемдесет и пет годишен, живеел сам. Любител историк с подчертан интерес към големия пожар в Чикаго. По всяка вероятност мистър Брайънт е бил праправнук на първия собственик на къщата — доблестния полицейски служител Ричард Белинджър. И е имал амбицията да я запази като спасен от огъня паметник. Нямах представа докъде ще стигне всичко тона. Най-вероятно доникъде. Нямах идея и защо полицията прикрива убийството. Но знаех откъде мога да получа известна информация по въпроса. Или поне някое и друго яростно избухване. Вдигнах слушалката и започнах да набирам.
— Какво искаш?
Във вестника пишеше, че разследването на случая „Брайънт“ е поверено на детектив Даниъл Мастърс. Не бих го нарекъл точно приятел. По-скоро нещо като онази поема на Катул, която подарих на клиентката си. „Мразя и обичам“. В случая с Мастърс ставаше въпрос предимно за омраза.
— Днес ще си бъдеш ли в службата?
— Зависи. Да не се каниш да идваш?