— Осъзнаваш, че нищо от това не е било по твоя вина — казах аз.
— Знам. — Той добави напълно неубедително свиване на рамене заради мен. Нямаше никакво намерение да бяга от отговорността, която изпитваше. Възхищавах се на убедеността му, но можех да видя тревогата в очите на Джема.
Влязохме и внимателно разгледахме материалите от проучването му. Беше събрал улики за всяко изчезнало момиче в този времеви период из целите Съединени Щати.
— Не знам дали това ще помогне, но подозирам, че момичето е било глухо.
— Как е възможно да го знаеш?
— Интуиция. Така или иначе го подозирах, но когато каза, че си я повикал и отначало не е вдигнала поглед, това ме накара да осъзная, че вероятно е истина.
— Чакай. — Той вдигна пръст, потънал в мисли, после зарови в някакви папки, които стояха върху стар сандък. — Имаше изчезнало момиче от училището за глухи в Оклахома. — Той откри папката, която търсеше, и извади снимка. — Това е тя.
Той я подаде и разпознаването ме порази. Същото лице като на фея. Същата извита уста и огромни очи, само дето на снимката се усмихваше и бретонът й бе изкривен. Прокарах върховете на пръстите си по снимката.
— Очите й — казах аз, а после показах снимката на Куки и чичо Боб. — Това е момичето. — Обърнах снимката. Името й беше Фейт Ингълс.
— Беше тъмно навън — каза Уайът, — а тя беше покрита с мръсотия и кръв, почти сякаш е била заровена и сама си е прокопала път навън. Просто не я познах по тази снимка.
— Някога изобщо разрешили ли са този случай? — попита чичо Боб.
Той зачете от папката.
— Не и когато съм проверявал, но това беше преди няколко години. Била е изчезнала повече от десетилетие. Подозирали са човек от поддръжката на име Саул Усери, но не са успели да го докажат.
Зачетох над рамото му.
— Откри ли нещо друго за него?
— Не, но можем да пуснем името му през системата — каза той. — Сега може да изскочи нещо.
Чичо Боб остави папката, която четеше.
— Това мога да го направя. — Той се обади в управлението, докато аз имах други планове.
Момичето вероятно беше първата жертва на серийния убиец. Първият му опит. Искал я е, но не е можел да я има, затова може би се е опитал да я вземе със сила. Може дори да я е убил случайно, макар да се съмнявах. Дори тогава изглежда се бе наслаждавал на деянието. На силата. И това само е подхранило жаждата му за кръв. Манията му по руси жени.
Първо опитах с агент Карсън, но не успях да се свържа. Ако беше на мястото с общия гроб, можеше да няма обхват. Така че вместо това се обадих на Кени Найт.
— Господин Найт — казах, когато той вдигна. — Обажда се Чарли Дейвидсън, консултант към полицейското управление на Албакърки. Запознахме се вчера.
— Да, помня. — Не звучеше особено щастлив да ме чуе. Едва ли можех да го виня.
— Чудех се дали мога да проверя едно име при вас. Да видя дали ще го познаете.
— Разбира се. — Беше изтощен и уморен от всичките медии, които сигурно се бяха изсипали тази сутрин. Шерифският отдел нямаше друг избор, освен да оповести откриването на общ гроб и всеки новинарски екип трябва да бе там, борейки се за история.
— Знаете ли или спомняте ли си родителите ви да са наемали човек на име Саул Усери?
— Саул? Не, той никога не е работил тук. Родителите ми не можеха да го понасят.
Адреналин заля организма ми.
— Чакайте, те са го познавали?
— Да са го познавали? Той им беше племенник. Мой братовчед. Появяваше се, само когато му трябваха пари или място за спане. Чакайте, маслото…
Щракнах, за да привлека вниманието на чичо Боб. Двамата с Уайът се втурнаха, за да слушат, докато включвах на високоговорител.
— Какво за маслото? — попитах.
— Просто не ми хрумна. Саул караше камион няколко години. Работеше за някаква компания, която рециклираше пластмаси и използвани масла. Част от работата му беше да кара маслото, което събираха от авто сервизите и ресторантите до фирмата за обработка в Крусес през няколко седмици.
— Но защо вместо това ще го изсипва на вашата земя? — попитах.