— Защото този кучи син беше нищожество. Сигурен съм, че компанията, за която е работил в Албакърки, е трябвало да плаща на хората в Лас Крусес, за да вземат материала. Можел е от време на време да прибира парите и да изсипва маслото тук, където никой няма да знае.
Чичо Боб си водеше записки в бележника, докато Уайът, Джема и Куки стояха онемели.
— Кени, не искам да те разстройвам, но си мисля, че може братовчед ти да е имал нещо общо със смъртта на тези жени.
— Госпожице Дейвидсън, това ни най-малко не би ме изненадало. Той беше боклук. Веднъж заплаши родителите ми, защото не му дадоха пари за някаква негова вятърничава схема. Винаги се забъркваше от една измама в друга.
— Минало време?
— Ами, все още е така, само дето сега не прави кой знае какво. В старчески дом е. Получи удар или нещо такова преди време.
Записах информацията, после попитах:
— Може ли да предадеш на агент Карсън да ми се обади, ако я видиш? Не мога да се свържа с нея.
— Заради обхвата там. Ще отида и ще й кажа. — Беше толкова облекчен да знае кой е вероятният убиец, а аз бях облекчена заради него.
— Много благодаря — казах.
— Не, госпожо, аз благодаря. Получих бележката ви.
Прочистих гърло.
— Ъм, бележката ми?
— Всичко е наред. Знам, че тя беше тук и знам, че вече я няма. — Дъхът секна в гърдите му и той опита отново. — Там ще направя градина за онези момичета. Нещо, от което тя би се гордяла.
Проклятие. Трябва да ме беше видял да оставям бележката в пикапа му.
— Благодаря — казах.
— За мен ще бъде удоволствие.
Затворих, когато чичо Боб зяпна насреща ми.
— Да не би току-що да разрешихме това?
Усмихнах се на групата.
— Мисля, че да.
Джема грейна.
— Мога да видя примамливостта, сестричке. — Тя ме прегърна набързо. — Някак си е опияняващо.
— Да, така е. И дори още повече, когато разрешаваш случаи докато си опиянен.
— Трябва да оплескаш всичко.
— Така е — казах, когато ме прегърна отново. — Наистина трябва.
Старческият дом миришеше като ферментирала комбинация между белина и урина. Миризмата опари носа ми, докато отивах към бюрото на сестрите. Не искахме всички да се събираме в дома, затова отидохме само аз, Уайът и чичо Боб. Сестрата зад бюрото беше заета с документацията, но вдигна поглед, когато видя униформата на Уайът.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
Аз заговорих първа.
— Търсим Саул Усери.
— О, от семейството ли сте?
— Тук сме по официални дела — каза чичо Боб, тонът му бе прекалено остър, за да спори тя с него.
— Той е в стая 204. Надолу по коридора, втората врата вдясно.
— Благодаря — каза той.
Влязохме, точно когато млада сестра го слагаше обратно в леглото. Саул беше висок колкото мен, с широко чело и малки очички. Дундестото му лице вероятно не разкриваше възрастта му толкова, колкото ако беше по-слаб. Изглеждаше като герой от роман на Дж. Р. Р. Толкин.
Сестрата ни намигна.
— Тук сте, за да видите този мошеник? — попита тя, подпъхвайки чаршафите около него.
— Определено е така — казах аз, опитвайки се да задържа отвращението да не проличи в гласа ми.
— Господин Усери е страшен. Винаги пуска майтапи. И харесва блондинки, ако знаете какво имам предвид.
За съжаление имах.
— Не ви липсват, нали?
— Какви?
— Блондинки?
Тя се изкикоти.
— Не и доколкото знам. Ако някога се случи, ще знам къде да ги търся, нали, Саул?
И представа си нямаше.
Не можах да не забележа, как очите на мошеника се спряха на значката на Уайът. Изглеждаше притеснен. Не можех да си представя защо.
— Добре, е, ще ви оставям насаме — каза тя. — Не им създавай проблеми.
Убийствена усмивка озари лицето й, докато излизаше. Дори с работа като нейната, тя успяваше да поддържа духа си бодър и да се радва на деня. Или това, или беше на нещо наистина добро.
— Здрасти, Саул — казах аз, заставайки до леглото му.
— О, боже мой — каза изненадано Уайът, — интервюирах го през 2004 г. Не направих връзката. Той работеше по поддръжката в Университета на Ню Мексико, когато беше изчезнала ученичка.
— Имаш предвид, че е работил там, когато е изчезнало още едно момиче?