Той хвана ръката ми — не извадената, слава богу — и ме задърпа нагоре по склона. После ме блъсна през едната релса и през дървените летви на моста, докато не застана над магистралата. Не беше чак толкова високо. Падането вероятно нямаше да ме убие. Само щеше много да ме нарани. Той беше такъв идиот. Изгубих всякакво уважение към него.
— Не се тревожи — каза той, — няма да си ми първата.
Беше убивал и преди. Това изобщо не беше успокоително.
— Най-добрият ми приятел умря на този мост. Всички помислиха, че е инцидент. Невероятно е на какво биха повярвали хората. Случайно е паднал, когато се е задал камион? Идиоти.
Най-добрият му приятел. Имаше странни разбирания за приятелството.
Бутна ме по корем и ме възседна. Следващото, което чух, беше разкъсване. Той разкъса гърба на блузата ми и студеният нощен въздух докосна кожата ми. После се пресегна отпред и разкопча дънките ми. Свали ципа им. Смъкна ги, заедно с бельото ми, до глезените.
Когато чух да разкопчава колана си, стиснах очи и се опитах отново да се концентрирам. Опитах се да призова Ейнджъл. Но преди да се замисля прекалено силно, изплющяване разкъса въздуха, когато кожа и метал се завиха в гърба ми. Ахнах от паренето. Ахнах отново, когато коланът се сблъска със задника и бедрата ми. Удряше ме с катарамата, острият метал разрязваше кожата ми. Отново и отново. Не можех да се спра. Извиках, но това изглежда само засили разпалеността му. Удоволствието му от жестокостта. Единствената ми утеха беше, че при всеки удар оставаха веществени доказателства. Но това не помагаше, когато металът разкъсваше кожата ми. Тялото ми се гърчеше с всеки удар. Спазъм ме разтърсваше всеки път, когато удареше металът. Стиснах зъби, опитах се да дишам през болката.
Светът се завъртя.
Болката намаля.
А боят продължи.
Точно когато си мислех, че ще изгубя съзнание, той спря. Издърпа ме от ембрионалната поза, в която се бях свила, и отново ме възседна, устата му беше на врата ми, слабините му бяха върху задника ми.
— Мислиш се за много по-добра от мен. Нямаш представа на какво съм способен.
Завъртя ме по гръб, грубото дърво се забиваше в пресните ми рани, и започна да си разкопчава панталона. Неверието ме порази толкова силно, че през мен премина вълна на замайване.
Не. Поклатих глава. Няма начин. Не изнасилване. Не изнасилване. Бяха ме намушквали. Бяха ме разрязвали толкова дълбоко, че ножът бе ударил в кост. Бяха ме влачили за косата и ми бяха чупили врата. Но през всичките години, в които се бях забърквала във всякакви възможни лоши ситуации, никога не ме бяха изнасилвали.
И нямаше да го направи. Не можеше. Аз бях жътварят на души, за бога, и все пак не можех да прочистя главата си достатъчно, за да призова Ейнджъл или Рейес. Те нямаха представа, че бях в опасност. Може би травмата на главата някак си ме блокираше. Така че направих следващото най-добро нещо. Използвах момичешките си сили. С яростна решимост, аз го извадих от равновесие. Той падна до мен, а аз се надвесих над него възможно най-бързо и впих зъби във врата му. С бушуващия във вените ми адреналин, стиснах здраво и отказах да пусна. Целех се в носа му, но той беше извън обхват, така че вратът трябваше да свърши работа.
Той зави от болка и ме блъска, докато не полетях назад. За щастие долната половина на моста също имаше метална решетка. Блъснах се в нея и паднах по лице, но се заизвивах, докато отново се оказах по гръб.
— Кучи син — каза той, гняв го изпълваше така изцяло, че аурата му се изпълни с мрак. Стискайки се за врата, той непохватно се изправи на крака и се хвърли напред. Ритнах с двата крака, остра болка ме преряза при контакта. Той полетя назад и се препъна в дървените летви на моста, удряйки главата си в един болт от подпорите. — Мамка му! — Той се хвана за главата, притискайки пръсти във врата си и се залюля за момент, прививайки се от болка. — Шибана курва. — Изгледа ме злобно — после, със стисната челюст, той се заклатушка надолу по моста към джипа си.
Лежах между бариерата и релсата, борейки се за въздух, със свалени около глезените ми панталони и едва движейки се. Светът се завъртя вихрено, докато чаках да видя какво ще направи той след това. Дали щеше просто да ме хвърли от моста? Да ме удуши, както обеща? Да ме намушка или да ме пребие с ключа за гумите? Чувствах се така, сякаш мостът се накланяше, а аз щях да падна от него със свалени панталони и почти напълно разкъсана блуза.
Завъртях се леко, опитвайки се да отместя собствената си тежест от гърба си, но всичко ме болеше, така че се предадох и се завъртях пак срещу грубото дърво. Металните подпори над мен бяха красиви, заплетени, като блестяща в нощта паяжина, въртяща се със звездите, размазвайки се. Едно движение привлече вниманието ми и видях Фейт. Малката Фейт, излязла изпод леглото ми и канеща се да ме гледа как умирам. Тя беше на една от металните подпори отгоре, гледайки надолу към мен, изражението й бе на бегло любопитство. Дълго време не чух нищо. Това вероятно значеше, че бях загазила още повече, но се радвах, че се бях отървала от него за минута. Щеше ми се да можех да изпиша знаци на Фейт.